Минаха край двойка оанкали, които стояха толкова близо един до друг, че пипалата на главите им се бяха превили и оплели заедно. Можеше ясно да види всяка част от телата им. Също като другите, които беше видяла, и тези бяха голи. Ждая носеше дрехи сигурно само от уважение към нея. Беше благодарна за това.
Растящият брой местни, които минаваха покрай тях, започна да я притеснява и тя се усети, че се приближава все по-близо до Ждая, все едно търси неговата защита. Изненадана и засрамена, тя се отдръпна встрани. Той очевидно забеляза това.
– Лилит? – каза той много тихо.
– Какво?
Мълчание.
– Добре съм – каза тя. – Просто... тук има много от вашите и те са доста странни за мен.
– Ние обикновено не носим дрехи.
– Така и предположих.
– Ти ще си свободна да избираш дали да носиш дрехи, или не. Както пожелаеш.
– Ще нося! – тя се поколеба. – Има ли други пробудени хора там, където ме водиш?
– Нито един.
Тя притисна силно ръце към гърдите си. Още изолация.
За нейна изненада, той протегна ръка. И за още по-голяма нейна изненада, тя я пое.
– Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. – Още... съществува, нали?
Той сякаш се замисли за момент.
– Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува.
– Защо го напуснахте?
– Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим.
Тя се усмихна тъжно
– На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това.
– Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели.
– Техните... нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело...
– Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами.
– За какво говориш?
– Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат.
Тя поклати глава.
– Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим...
– Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично.
– С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното.
– Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти?
– Бил е злокачествен, предполагам.
– Разбира се.
– Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие.
– Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се прег-леждат периодично.
– Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те?
Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си.
– Интелигентна си – каза той. – Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката.
– Коя е втората характеристика?
– Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност ѝ служи, вместо да я води и държи под контрол, човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва...
Пак се чу шумолене.
– Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили.