– И всичко това ще го извлекат от рака?
– Може би. Ние се вслушваме в оолоите, когато престанат да говорят толкова много. Тогава разбираме какво ще бъде следващото ни поколение.
– Оставяте всичко на тях? Те ли решават?
– Те ни показват различните варианти, които са минали през тестове. Всички заедно решаваме.
Той се опита да я насочи към дърветата, където живееше семейството му, но тя се дръпна назад.
– Има нещо, което първо трябва да си изясня – каза тя. – Вие наричате това размяна. Взели сте нещо от нас, което е ценно, и в замяна ни връщате нашия свят. Това ли е? Взели ли сте от нас всичко, което сте искали?
– Знаеш, че не е така – каза той тихо. – За толкова много неща досега се досети сама.
Тя чакаше той да довърши мисълта си, докато го гледаше втренчено.
– Твоите хора ще се променят. Децата ви ще приличат повече на нас, а нашите новородени повече на вас. Склонността ви към йерархичност ще бъде изменена и ако разберем как да регенерираме крайниците си или да променяме формата на телата си, ще предадем тези способности и на вас. Това е част от сделката. Трябваше да го направим отдавна.
– За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате.
– Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване.
– Как?
– Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето.
Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои.
– В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни?
– Както ти казах – различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас.
Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца.
– Не – каза тя. – Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате – само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества.
– Тази размяна ни е необходима – заяви той непрек-лонно.
– Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения...
– Едно поколение е достатъчно.
– Не!
Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка.
– Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш?
– Да задържа...
– Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора.
– Не. – тя изкрещя. – За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами.
Мълчание.
Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо.
– Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята – прошепна тя. – Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили.
Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши.
Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му.
– Аз не мога да те не-намеря – каза той. – Ти вече беше тук. Има обаче... нещо, което мога да направя. То е... Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път.
– Какво? – попита тя вяло.
Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът ѝ беше изцяло завладян от това, което ѝ беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом – даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества.
– Лилит? – каза той.
Тя повдигна главата си и го погледна.
– Пипни ме тук сега – каза той, сочейки към пипалата на главата си, – и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка.
Тя преглътна.
– Ако го искаш – каза той.
Той ѝ предлагаше услуга. Не заплаха.
– Защо? – прошепна тя.
Той не ѝ отговори.
Вгледа се в пипалата на главата му. Вдигна ръката си и ѝ позволи да се доближи до него, все едно ръката ѝ притежаваше своя воля, своя цел. Никакви Пробуждания повече. Никакви въпроси. Никакви невъзможни отговори. Нищо.