Нищо.
Той не помръдна. Дори пипалата му бяха напълно неподвижни. Ръката ѝ увисна във въздуха, все едно искаше да падне насред жилавите, гъвкави, смъртоносни органи. После се спусна надолу, като почти докосна едно от пипалата.
Тя дръпна ръката си настрани и я притисна силно до себе си.
– Господи – прошепна тя. – Защо не го направих? Защо не мога да го направя?
Той стоеше прав и чака търпеливо няколко минути, докато тя се изправи на краката си.
– Ще се запознаеш с приятелите ми и с едно от децата ми – каза той. – След това ще си починеш и нахраниш, Лилит.
Погледна го. Копнееше да види човешко изражение.
– Щеше ли да го направиш? – попита тя.
– Да – каза той.
– Защо?
– За теб.
2.СЕМЕЙСТВО
1
Сън.
Смътно си спомни, че я запознаха с трима от роднините на Ждая, после я отведоха и я настаниха на легло. След това – объркващо пробуждане.
Сега ще яде, за да забрави.
Удоволствието от храната беше толкова силно, че всичко друго изчезна от ума й. Имаше цели банани, чинии, пълни с нарязан ананас, цели смокини, няколко различни вида белени ядки, хляб и мед, зеленчукова яхния с царевица, чушки, домати, лук, гъби и подправки.
Къде е било всичко това преди, учуди се Лилит. Можели са да ѝ дават по малко от това, вместо да я държат на диета, което беше превърнало яденето в принуда. Възможно ли е да е било в името на здравето ѝ? Или причината е била друга – нещо, свързано с проклетата им размяна на гени?
След като беше опитала по нещо от всичко и се беше насладила на всеки нов вкус, тя започна да обръща внимание на четиримата оанкали, които бяха заедно с нея в малката гола стая. Това бяха Ждая и жена му Тедийн – Каалждаятедийн лел Кахгаят аж Динсо. Както и партньорът му оолои – Кахгаят – Ахтрекахгаяткаал лел Ждаятедийн аж Динсо. И най-накрая – детето оолои Никанж – Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо.
Четиримата седяха на познатите платформи и ядяха земни храни от няколко малки чинии, все едно цял живот се бяха хранили с това.
Имаше и платформа в центъра, където имаше по повече от всичко, и оанкалите се редуваха да пълнят чиниите си. Сякаш не можеха да сипят само на себе си, всеки трябваше да сипе и на другите. Подаваха си чиниите един на друг, даже на Лилит. Тя сипа чиния с гореща яхния за Ждая и му я подаде обратно, опитвайки се да си спомни кога за последно беше ял, като не се брои портокала, който си разделиха.
– Яде ли, докато бяхме в изолираната стая? – попита го тя.
– Бях се нахранил, преди да вляза вътре – каза той. – Използвах много малко от енергията си, докато бях там, затова нямах нужда от повече храна.
– Колко дълго беше там?
– Ваше време? Шест дни.
Тя седна на своята платформа и го погледна.
– Толкова дълго?
– Шест дни – повтори той.
– Тялото ти беше отвикнало от обичайния за вас двайсет и четири часов ден – каза оолоито Кахгаят. Това се случва с много от вашите хора. Денят ти се удължава и ти загубваш представа колко време е минало.
– Но...
– Колко дълго ти се стори?
– Няколко дни... Не знам. По-малко от шест.
– Виждаш ли? – каза тихо оолоито.
Тя му се намръщи. Беше голо, както и другите, с изключение на Ждая. Даже и в такова тясно помещение това не я смущаваше чак толкова. Но не харесваше ооло-ито. Беше самодоволно и се отнасяше към нея със снизхождение. Освен това беше едно от съществата, определени да разрушат това, което бе останало от човешкия род. И противно на твърдението на Ждая, че оанкалите не са йерархично общество, оолоито даваше вид на водач на семейството. Всички слушаха думите му с внимание.
Беше високо почти колкото Лилит – малко по-голямо от Ждая и значително по-малко от женската Тедийн. И имаше четири ръце. По-точно – две ръце и две пипала с размера на ръце. Тези големи пипала ѝ напомняха на слонски хоботи, само дето не си спомняше някога да е била отвратена от слонски хобот. Добре поне, че на детето още не се бяха появили, въпреки че Ждая я беше уверил, че и то е оолои. Гледайки Кахгаят, изпита удоволствие от това, че самите оанкали го наричаха то. Някои неща заслужаваха да бъдат наричани то.
Насочи отново вниманието си към храната.
– Как ядете това? – попита. – Аз не можех да ям вашата храна, нали?
– Какво си мислиш, че ядеше всеки път като те пробуждахме? – попита оолоито Кахгаят.
– Не знам – отговори тя студено. – Никой не искаше да ми каже.