– Какви са тези? – попита тя оолоито.
Не ѝ обърна внимание, само я хвана за ръка и я поведе натам, където движението беше натоварено. Изведнъж осъзна, че я води с върха на едно от големите си пипала.
– Как се наричат тези? – попита тя, като докосна това, което се беше увило около ръката ѝ.
Като по-малките пипала, и това беше студено и твърдо като ноктите ѝ, но очевидно много гъвкаво.
– Можеш да ги наричаш сетивни крайници – каза ѝ то.
– За какво са?
Мълчание.
– Виж, аз си мислех, че от мен се очаква да се уча. Не мога да се науча, ако не задавам въпроси и не получавам отговори.
– Рано или късно, ще ги получиш – в момента, в който са ти нужни.
В яда си тя издърпа ръката си от оолоито. Беше учудващо лесно. То повече не я докосна, изглежда, не забеляза, че на два пъти почти я загуби, не направи никакво усилие да ѝ помогне, когато преминаха през многобройна тълпа и тя осъзна, че не може да различи едно оолои от друго.
– Кахгаят – каза тя остро.
– Тук съм – беше до нея, без съмнение я наблюдаваше и сигурно се присмиваше на объркването ѝ. Чувствайки се манипулирана, тя сграбчи едната му ръка и се държа близо до него, докато не стигнаха до един полупразен коридор. След това тръгнаха по друг, който беше напълно празен. Кахгаят прокара едно от сетивните си пипала по стената в продължение на няколко крачки, след това спря и сложи изправения край на пипалото си на стената.
В стената се появи отвор – там, където я беше докоснало пипалото. Лилит очакваше да влязат в друг коридор или стая. Вместо това стената образува форма, подобна на сфинктер, и отдели нещо. Една от онези полупрозрачни и издължени зелени форми се плъзна пред очите им, мокра и хлъзгава.
– Това е растение – каза оолоито без подканване. – Държим го там, където може да получи светлината, при която най-добре вирее.
„Какво му пречеше да ѝ беше казал това преди“, помисли си тя.
Зеленото растение се гърчеше бавно, като другите, които беше видяла по-рано, докато оолоито го побутваше с двете си сетивни пипала. След малко оолоито се съсредоточи върху единия край на растението и започна да го масажира със сензорните си пипала.
Лилит видя, че растението започна да се отваря, и изведнъж осъзна какво се случва.
– Шарад е вътре в това нещо, нали?
– Ела тук.
Отиде до него и седна на пода, точно до отворения край на растението. Главата на Шарад тъкмо беше започнала да се подава оттам. Косата му, която тя си спомняше като матовочерна, сега лъщеше, мокра и полепнала по главата му. Очите му бяха затворени и изражението на лицето му беше спокойно – все едно момчето спеше. Кахгаят беше отворил растението до мястото, където се показваше вратът на Шарад, но това ѝ беше достатъчно, за да види, че Шарад е пораснал от времето, когато бяха заедно в една стая. Изглеж-даше здрав.
– Ще го събудиш ли? – попита тя.
– Не. – Кахгаят докосна кафявата му кожа с едно от сензорните си пипала. – Няма да пробуждаме тези хора известно време. Човекът, който ще ги води и обучава, още не е започнал собственото си обучение.
Би му се помолила, ако не беше прекарала две години с оанкалите, през които беше разбрала достатъчно добре, че молбите не водят до нищо. Пред нея лежеше единственото човешко същество, което беше виждала през тези две години, през всичките двеста и петдесет години досега, а тя не можеше да му говори, нито да направи нещо, за да разбере той, че тя е тук, с него.
Докосна бузата му и усети, че е мокра, слизеста и студена.
– Сигурен ли си, че е добре?
– Добре е.
Оолоито докосна растението там, където се беше разтворило, и то бавно започна да се затваря около Шарад. Тя гледаше лицето му, докато то напълно изчезна. Растението се затвори без проблем около малката глава.
– Когато открихме тези растения – каза Кахгаят, – те хващаха животни и ги поддържаха живи дълго време, като използваха техния въглероден двуокис, а в замяна им даваха кислород, докато бавно консумираха по-маловажните части от организмите на жертвите си: крайници, кожа, сензорни органи. Растенията даже предаваха част от собственото си съдържание на плячката, за да я подхранват и да я държат колкото се може по-дълго жива. А растенията се обогатяваха от това, което изхвърляха организмите на заловените животни. Те им причиняваха една много, много дълга смърт.