Лилит преглътна.
– Жертвите чувстваха ли болка?
– Не. Това щеше да ускори смъртта. Жертвите... спяха.
Лилит се загледа в облото и продълговато растение, гърчещо се бавно като неприлично дебела гъсеница.
– Как диша Шарад?
– Растението го снабдява с идеалната смесица от газове.
– Не само с кислород?
– Не. Нагажда се според нуждите на Шарад. Възползва се от въглеродния двуокис, който той издишва, и от превъзходните отпадъци, които изхвърля. Детето плува в смесица от хранителни вещества и вода. Това и светлината дават на растението всичко, от което се нуждае.
Лилит докосна растението и го усети твърдо и студено. То леко поддаде под натиска на пръстите ѝ. Повърхността му беше покрита с тънък слой слуз. Гледаше с удивление как пръстите ѝ потъват по-дълбоко в него и как то започва да ги поглъща. Не беше изплашена, но когато се опита да ги издърпа обратно, разбра, че то не я пуска и че дърпането ѝ причинява остра болка.
– Чакай – каза Кахгаят.
С едно от сензорните си пипала докосна растението близо до ръката ѝ. Изведнъж почувства, че растението започва да разхлабва хватката си. Когато най-накрая повдигна ръката си, тя беше безчувствена, но невредима. Чувствителността бавно се върна в ръката ѝ. Отпечатъкът от ръката ѝ още се виждаше на повърхността на растението, когато Кахгаят първо потърка ръцете си със сензорните си пипала, а после отвори стената и тласна растението обратно през нея.
– Шарад е много малък – каза Кахгаят веднага щом растението изчезна. – Можеше и теб да погълне.
Тя повдигна рамене.
– Аз бях в същото такова... нали?
Кахгаят не обърна внимание на въпроса ѝ. Разбира се, че е била в едно от тези растения – прекарала е пос-ледните два века и половина в нещо, което на практика е месоядно растение. И то се е грижило добре за нея, поддържало я е здрава и млада.
– Как сте успели да ги накарате да не ядат хора? – попита тя.
– Видоизменихме ги генетично – променихме някои от потребностите им и направихме така, че да се влият от някои наши химически стимули.
Тя погледна оолоито.
– Едно е да правите това върху растения, друго е да го правите върху същества с интелект, които съзнават какво се случва с тях.
– Правим това, което ни се налага да правим, Лилит.
– Можете да ни убиете. Да направите от децата ни хибриди – стерилни чудовища.
– Не – каза то. – На вашата планета Земя не е имало никакъв живот, когато прародителите ни са напуснали нашия роден свят, и през цялото това време не сме направили нищо такова.
– Нямаше да ми кажеш, даже и да сте го направили – каза тя с горчив тон.
Прекара я през многолюдните коридори до апартамента на Ждая и я предаде в ръцете на детето, Никанж.
– То ще отговаря на въпросите ти и ще те прекарва през стените, ако се наложи – каза Кахгаят. – То е два пъти по-младо от теб и знае много за всичко, с изключение на човешките същества. Ти ще го учиш на неща за твоите хора, а то ще те учи за оанкалите.
Два пъти по-младо от нея, три четвърти от нейния ръст и още растеше. Прииска ѝ се да не беше дете оолои. Въобще да не беше дете. Как можеше Кахгаят да я обвинява, че иска да отрови децата им, а после да поверява на грижите ѝ собственото си дете?
Добре поне, че Никанж все още не приличаше на оолои.
– Ти говориш английски, нали? – попита го тя, след като Кахгаят отвори една от стените и напусна стаята. Това беше стаята, в която бяха яли и която сега беше празна, с изключение на Лилит и детето. Остатъците от храната и чиниите ги нямаше, а след завръщането си тя не беше виждала нито Ждая, нито Тедийн.
– Да – каза детето. – Но... не добре. Ти учиш.
Лилит въздъхна. Нито детето, нито Тедийн ѝ бяха казали нещо, освен да я поздравят, но от време на време на бърз и насечен оанкали език проговаряха отривисто на Ждая и Кахгаят. Беше се зачудила защо, но сега разбра.
– Ще те науча каквото мога – каза тя.
– Аз уча. Ти учиш.
– Да.
– Добре. Навън?
– Искаш да излезеш навън с мен?
Сякаш се замисли за момент.
– Да – каза най-накрая.
– Защо?
Детето отвори устата си, после я затвори пак, пипалата на главата му се раздвижиха. Объркване? Проблем с речника.
– Няма проблем – каза Лилит. – Ще излезем навън, ако искаш.
Пипалата му се изправиха и прилепиха към тялото му за момент, след това то пое ръката ѝ и щеше да отвори една от стените и да я отведе навън, но тя го спря.