– Можеш ли да ми покажеш как да отварям стените? – попита тя.
Детето се поколеба за момент, после взе ръката ѝ и с нея леко докосна върховете на дългите пипала на главата си, при което ръката ѝ се навлажни. После с пръстите ѝ докосна стената и тя започна да се отваря.
Още една програмирана реакция, която беше резултат от химическа стимулация. Няма нужда да се докосват специални места или да се прилага специална поредица от натискания. Само химията на самите оанкали, която се произвеждаше от телата им. Тя завинаги ще си остане затворник, принудена да остане до момента, в който те решат, че повече не им е нужна. Нямаше даже да ѝ бъде разрешена илюзията за свобода.
Детето я спря веднага щом излязоха навън. Затрудняваше се да намери думите.
– Другите – каза то, после се поколеба. – Другите видят теб? Другите не виждали човек... никога.
Лилит присви вежди, беше сигурна, че ѝ се задава въпрос. Интонацията на детето загатваше за това, ако въобще можеше да се разчита на такива загатвания от страна на оанкалите.
– Питаш ме дали можеш да ме покажеш на приятелите си? – попита тя.
Детето обърна лице към нея.
– Покажа?
– Да ме изкараш на показ – да ме изведеш навън, за да ме видят.
– А, да. Да те покажа.
– Добре – усмихна се тя.
– Аз говоря... по човешки скоро. Кажеш... ако аз говоря лош.
– Лошо – поправи го тя.
– Ако говоря лошо.
Доста време не каза нищо.
– Също добър? – попита то.
– Не, не добър. Добре.
– Добре. – Детето сякаш опитваше вкуса на думата. – Аз говоря добре скоро – каза то.
3
Приятелите на Никанж я мушкаха и бутаха по голата кожа и се опитаха да я убедят чрез Никанж да си свали дрехите. Нито един от тях не говореше английски. Нито един от тях не приличаше на дете, въпреки че Никанж беше казал, че всичките са деца. Имаше чувството, че някои от тях с удоволствие биха ѝ направили дисекция. Малко говореха на глас и повече общуваха, като докосваха плътта с пипала или едни пипала с други. Като разбраха, че тя няма да свали дрехите си, престанаха да ѝ задават въпроси. Отначало ѝ беше забавно, но после се подразни и най-накрая се ядоса от отношението им. За тях тя не беше нищо повече от едно необикновено животно. Новият домашен любимец на Никанж.
Рязко се обърна с гръб към тях. Втръснало ѝ беше да бъде излагана на показ. Отдръпна се от две деца, които бяха протегнали пипалата си, за да изследват косата ѝ. Те натъртено изговаряха името на Никанж.
Никанж разплете дългите си пипала от тези на едно друго дете и се върна при нея. Ако не беше реагирало на името си, тя нямаше да го познае. Трябваше да се научи да разпознава оанкалите. Може би трябваше да запомни различните форми на пипалата по главите им.
– Искам да се връщам – каза тя.
– Защо? – попита то.
Въздъхна и реши да му каже част от истината, поне толкова, колкото щеше да разбере. Искаше да знае колко далече може да стигне.
– Това не ми харесва – каза тя. – Не искам повече да бъда показвана на хора, с които даже не мога да говоря.
Докосна ръката ѝ колебливо.
– Ти... ядосана?
– Да, ядосана съм. Имам нужда да остана сама за малко.
То помисли за момент.
– Ние връщаме – каза то най-накрая.
Някои от децата видимо не бяха щастливи от това, че си тръгва. Те се скупчиха около нея и заговориха високо на Никанж, но Никанж каза няколко думи и те я пуснаха да мине.
Тя усети, че трепери, и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Как се предполагаше да се чувства едно домашно животно? Как се чувстваха животните в зоологическата градина?
Ако можеше само детето да я отведе някъде и да я остави за малко. Ако можеше да ѝ даде поне малко от това, което си мислеше, че никога няма да поиска пак: усамотение.
Никанж докосна челото ѝ с няколко от пипалата на главата си, сякаш опитваше потта ѝ. Тя рязко дръпна главата си настрани. Не желаеше да бъде опитвана от никого.
Никанж отвори една от стените към семейния апартамент и я пусна в стая – близнак на тази, която тя мислеше, че е оставила след себе си.
– Почивай тук – каза ѝ то. – Спи.
Даже имаше баня и на познатата платформа бяха оставени чифт чисти дрехи. И Ждая беше заместен от Никанж. Не можеше да се отърве от него. Беше му казано да стои с нея и то възнамеряваше да го прави. Пипалата му се отпуснаха на грозни бучки, когато тя му извика, но то продължи да стои.
Победена, тя се скри за известно време в банята. Изплакна старите си дрехи, въпреки че нямаше нищо полепнало по тях – нито прах, нито пот, нито мазнина или вода. Материя, която никога не оставаше мокра за повече от пет минути. Някакъв вид оанкалска синтетика.