Това донякъде приличаше на времето, прекарано с Шарад. Но Никанж беше много по-настойчив – беше като възрастен в упорството си. Без съмнение на нея и Шарад им беше дадено достатъчно време заедно, за да видят оанкалите как се отнася тя с чуждо дете от собствения си биологичен вид – дете, с което трябваше да дели стаята си и което да обучава.
Никанж, както и Шарад, имаше фотографска памет. Вероятно всички оанкали бяха такива. Каквото и да видеше или чуеше, Никанж запомняше бързо, независимо дали го разбираше, или не. Беше умно и учудващо бързо разбираше всичко. Тя започна да се срамува от собствената си мудност и от това, че запомняше само случайни неща.
Винаги ѝ е било по-лесно да научава неща, като си записва. През всичкото това време, прекарано с оанкалите, тя не беше виждала нито един от тях да пише или да чете.
– Водите ли си някога записки, или разчитате само на собствената си памет? – попита Никанж, след като така се беше измъчила с него, че не ѝ оставаше нищо друго, освен да се ядоса и отчае. – Случва ли ви се да четете и пишете понякога?
– Не си ме учила на тези думи – каза то.
– Това е обмяна на информация чрез символи...
Тя се огледа наоколо за нещо, върху което да може да остави отпечатък, но те бяха в спалнята и там нямаше нищо, което да задържи следа или някаква резка достатъчно дълго, че тя да може да изпише цяла дума – даже и да разполагаше с нещо за писане.
– Нека излезем навън – каза тя. – Ще ти покажа.
То отвори една от стените и я пусна да излезе навън. Отвън, под клоните на псевдодървото, в което се намираха техните помещения за живеене, тя коленичи на земята и започна да пише с пръста си върху нещо, което приличаше на рохкава, песъчлива почва. Написа името си, после си поигра с различни начини за изписване на името на Никанж. Никанге не изглеждаше правилно, нито пък Никанги. Никанжи беше най-близкото. Тя си повтори наум начина, по който Никанж изричаше името си, и после написа Никанж. Така ѝ се струваше най-правилно, освен това харесваше начина, по който изглеждаше.
– Приблизително така ще изглежда името ти, ако се напише – каза тя. – Мога да си записвам думите, които ме учиш, и после ще ги повтарям, докато ги запомня. Така няма да се налага да те питам едни и същи неща по няколко пъти. Но ми трябва нещо, с което да пиша, и нещо, върху което да пиша. Тънки листове хартия ще свършат най-добра работа. – Не беше сигурна, че знае какво е хартия, но то така и не попита. – Даже и да нямаш хартия, мога да използвам тънки листове пластмаса или гладка тъкан, ако измислиш нещо, с което мога да оставям следи по тях. Разбираш ли?
– Можеш да правиш всичко това с пръстите си – каза ѝ то.
– Това не е достатъчно. Искам да запазвам написаното, за да го използвам след това... за учене. Имам нужда...
– Не.
Тя спря по средата на изречението и примигна срещу него.
– Това не е опасно – каза тя. – Някои от вашите хора трябва да са виждали книгите, касетите, дисковете, филмите ни – нашите архиви по история, медицина, езици, науки, най-различни неща. Просто искам да си правя записки на вашия език.
– Знам за архивите, които твоите хора са пазели. Не знаех как се наричат на английски, но съм ги виждал. Ние спасихме голяма част от тях и се научихме как да ги използваме, за да разбираме хората по-добре. Аз лично не разбирам нищо, но другите разбират.
– Мога ли да ги видя?
– Не. На никого от твоите хора не му е разрешено да ги вижда.
– Защо?
То не отговори.
– Никанж?
Мълчание.
– Тогава... поне ми разреши да си правя записки, това ще ми помогне да науча езика ви. Ние, хората, имаме нужда да правим това, за да запомняме неща.
– Не.
Тя се намръщи.
– Какво искаш да кажеш с това „не”? Ние наистина се нуждаем от това.
– Не мога да ти дам това, което искаш. Нито за да пишеш, нито за да четеш.
– Защо?
– Не е позволено. Моят народ реши, че не бива да се разрешава.
– Това не е никакъв отговор. Каква беше причината?
Пак мълчание. Сензорните му пипала клюмнаха. Това го направи още по-мъничък – приличаше на рунтаво животинче, на което му се е измокрила козината.
– Не мога да повярвам, че не можете да си изработите материали за писане – каза тя.
– Можем да правим всичко, което са правили твоите хора – каза то. – Въпреки че не искаме да го правим.
– Толкова е просто... – тя поклати глава. – Беше ли ти наредено да не ми казваш защо?
То отказа да ѝ отговори. Негова идея ли беше това, че не ѝ казваше, или така упражняваше по детински собствената си сила? Защо оанкалите да не могат да правят тези неща със същото желание, с което ги правеха хората?