Така беше по-добре, отколкото да притежават неприятна миризма и да я принуждават да я търпи. Но пък това я лишаваше от пътепоказатели.
Въздъхна и реши да се върне в Каал, но не можеше да намери пътя за къщи. Огледа се и затвърди убеждението си, че се е заблудила и се е загубила. Щеше да ѝ се наложи да помоли някой да я упъти към Каал.
Стана и отстъпи настрани от псевдодървото, на което се беше облегнала, и изчегърта малка дупка в пръстта – наистина беше пръст. Никанж ѝ беше казал: „Зарови корите от портокала”. Знаеше, че ще изчезнат за един ден, ще се разложат под въздействието на живия организъм на кораба.
Или поне се предполагаше да стане така.
Докато изтръскваше якето си и се изтупваше, почвата около мястото, където беше заровила обелките, започна да потъмнява. Промяната на цветовете привлече вниманието ѝ и тя видя как почвата бавно се превърна в кал и постепенно стана оранжева, също като обелките, които беше заровила. Това беше явление, което тя никога преди не беше виждала.
Почвата започна да мирише на нещо, което тя не можеше да свърже с миризмата на портокали. Вероятно миризмата беше това, което привлече оанкалите. Вдигна глава и видя двама да стоят наблизо, насочили пипалата на главите си към нея.
Единият от тях ѝ каза нещо и тя направи усилие да разбере думите. Разбра някои от тях, но не беше достатъчно, за да схване смисъла на това, което ѝ се казва.
Оранжевото петно на земята започна да набъбва и да се разраства. Лилит отстъпи настрани.
– Какво става? – попита тя. – Говори ли някой от вас английски?
По-голямата от двамата оанкали – Лилит си помисли, че това е женската, – заговори на език, който не беше нито английски, нито оанкали. Това я обърка първоначално. После осъзна, че това прилича на японски.
– Фукумото сан? – с надежда в гласа попита тя.
Последва ново изригване от думи, които със сигурност бяха на японски, и тя поклати глава.
– Не разбирам – каза тя на оанкали.
Този израз го беше научила бързо след много повтаряния. А единствените думи, които знаеше на японски, бяха заучени фрази, които беше запомнила от едно пътуване до Япония преди години: коничиуа, аригато годзаймасо, сайонара...
Междувременно други оанкали бяха дошли да гледат бълбукащата земя. Диаметърът на оранжевoто петно беше стигнал почти метър, с форма на идеална окръжност. Едно от месоядните псевдорастения до него започна да потъмнява и да се мята насам-натам в агония. Като видя как яростно се усуква, тя забрави за това, че не беше отделен организъм. Съсредоточи се върху факта, че беше живо и сигурно му беше причинила болка. Не беше предизвикала просто някакво интересно явление, беше причинила болка.
Насили се да говори внимателно и бавно на оанкали.
– Не мога да променя това – каза тя, в смисъл че не може да поправи стореното. – Бихте ли помогнали?
Едно оолои пристъпи напред, докосна оранжевата кал с едно от сетивните си пипала и подържа пипалото си в калта неподвижно за няколко секунди. Бълбукането се забави и после спря. В момента, в който оолоито се отдръпна, яркият оранжев цвят беше започнал да избелява и пръстта беше започнала да възвръща нормалния си цвят.
Оолоито каза нещо на една голяма женска и тя му отговори, сочейки с пипалата на главата си Лилит.
Лилит погледна с недоверие оолоито.
– Кахгаят? – попита тя и се почувства глупаво.
Формата на пипалата на главата на това оолои бяха същите като тези на Кахгаят.
Оолоито насочи пипалата на главата си към нея.
– Как успяваш – попита я то, – да си толкова обещаваща и в същото време да си толкова невежа?
Кахгаят.
– Какво правиш тук? – настоятелно попита тя.
Мълчание. Кахгаят насочи вниманието си към зарастващата земя, сякаш я преглеждаше още веднъж, после каза на висок глас нещо на насъбралите се извънземни. Повечето от тях загладиха пипалата си и започнаха да се разотиват. Тя предположи, че се е пошегувал за нейна сметка.