– Значи, най-накрая намери нещо, което да отровиш – каза ѝ то.
Тя поклати глава.
– Просто зарових няколко портокалови кори. Никанж ми каза да заравям отпадъците си.
– Заравяй каквото си искаш в Каал. Когато напуснеш Каал и искаш да хвърлиш нещо, тогава го дай на оолои. И не напускай Каал пак, докато не се научиш да разговаряш на нашия език. Защо си тук?
Сега тя отказа да отговори.
– Фукумото сан почина наскоро – каза ѝ то. – Без съмнение това е причината, заради която си чула да се говори за него. Чула си да говорят за него, нали?
След малко тя кимна.
– Беше на сто и двайсет години. Не знаеше английски.
– Бил е човешко същество – каза тя.
– Живя тук буден почти шейсет години. Не мис-ля, че за цялото това време е видял друг човек повече от два пъти.
Тя пристъпи по-близо до Кахгаят и го погледна изпитателно.
– И това не ти се струва жестоко?
– Той се адаптира много добре.
– И въпреки това...
– Можеш ли да намериш пътя за къщи, Лилит?
– Ние сме същества, които лесно се адаптират – каза тя, отказвайки да бъде прекъсната, – но е грешно да причиняваш болка на жертвата си само защото може да я понесе.
– Научи езика ни. Когато си готова, един от нас ще те запознае с някого, който като Фукумото е избрал да живее и умре сред нас пред това, да се върне на Земята.
– Искаш да кажеш, че Фукумото е избрал...
– Ти нищо не знаеш – каза оолоито. – Ела. Ще те заведа вкъщи и ще говоря с Никанж за теб.
Тя отговори бързо:
– Никанж не знаеше къде отивам. Може би точно сега ме търси.
– Не, не те търси. Аз те търсех. Ела.
5
Кахгаят я отведе през подземен тунел под един хълм до по-ниското ниво на кораба. После ѝ заповяда да се качи на един плосък и бавен транспортьор. Тя си помисли, че ако тръгне да бяга, сигурно ще го изпревари, но транспортьорът ги закара до дома ѝ учудващо бързо, като мина по по-пряк път от този, който тя беше избрала.
Кахгаят не ѝ проговори през целия път. Тя имаше чувството, че беше ядосан, но от това не ѝ пукаше. Само се надяваше да не е много ядосан на Никанж. Беше допуснала възможността, че може да бъде наказана по някакъв начин заради посещението си в Тей, но не искаше да създава неприятности на Никанж.
Още щом стигнаха до дома ѝ, Кахгаят отведе Никанж в стаята, която деляха, а нея я оставиха в помещението, което тя считаше за трапезария. Ждая и Тедийн бяха там и този път ядяха оанкали храна, приготвена от растения, които щяха да са отровни за нея.
Тя приседна тихо и след малко Ждая ѝ донесе ядки, плодове и някаква оанкали храна, която имаше едва доловим вкус и консистенция като на месо, но беше приготвена от растения.
– Големи неприятности ли съм забъркала? – попита тя, докато той ѝ подаваше храната.
Пипалата му се изгладиха.
– Не, Лилит.
Тя се намръщи.
– Останах с впечатление, че Кахгаят е ядосан.
В този момент гладките му пипала приеха формата на несъразмерни възли.
– Това не беше точно гняв. Кахгаят беше притеснен за Никанж.
– Защото съм отишла до Тей?
– Не – възлите станаха още по-големи и грозни. – Защото това е неприятен момент за него и за теб. Никанж искаше да те провери и ти се провали.
– Какво?
Тедийн изговори нещо много бързо на неразбираем оанкали и Ждая ѝ отговори. Двамата разговаряха няколко минути. След което Тедийн каза на Лилит на английски:
– Кахгаят трябва да учи... дете от същия пол. Разбираш ли?
– И аз съм част от урока? – отговори горчиво Лилит.
– Никанж или Кахгаят – каза Тедийн тихо.
Лилит замръзна и погледна Ждая в очакване на обяснение.
– Иска да каже, че ако ти и Никанж не бяхте събрани, за да се учите един от друг, то теб щеше да те учи Кахгаят.
Лилит потрепери.
– За бога – прошепна тя. И секунди по-късно каза: – Защо не можеше да си ти?
– Обикновено оолоите се занимават с обучението на нови видове.
– Защо? Ако трябва да бъда обучавана, бих предпочела да го правиш ти.
Пипалата на главата му се изгладиха.
– Харесваш него... или Кахгаят? – попита Тедийн.
Нейният английски, който тя почти не практикуваше и беше научила само от слушане, беше много по-добър от оанкалския на Лилит.
– Не искам да обиждам никого, но предпочитам Ждая.
– Добре – каза Тедийн, докато пипалата на главата ѝ се изгладиха, въпреки че Лилит не разбираше защо. – Харесваш повече Ждая или Никанж?
Лилит отвори уста, за да отговори, но после се поколеба. Ждая я беше оставил на Никанж за толкова дълго време и без съмнение го беше направил преднамерено. А Никанж – Никанж беше трогателен, може би защото беше дете. Не беше отговорен за съдбата на останките от човечеството. Просто се опитваше да прави това, което възрастните наоколо му казваха. И двамата бяха жертви.