Не, то не беше жертва. Беше просто дете, и то затрогващо. И тя го харесваше, въпреки себе си.
– Разбираш ли? – попита Тедийн.
Беше станала цялата гладка.
– Разбирам – пое си дълбоко въздух. – Виждам, че всички, включително и Никанж, искат от мен да харесвам Никанж. Ако е така, вие печелите. Харесвам го.
Обърна се към Ждая.
– Ама вие сте адски манипулативни хора.
Ждая се концентрира върху храната.
– Толкова ли много ви бях в тежест? – пoпита тя.
Той не отговори.
– Би ли ми помогнал поне за едно?
Той насочи някои от пипалата си към нея.
– Какво искаш?
– Неща за писане. Хартия. Химикалки или моливи – каквото имате.
– Не.
Отказът му не подлежеше на обсъждане. Беше част от семейната конспирация да я държат невежа, докато се опитват колкото се може по-упорито да я образоват. Безумие.
Разтвори ръце пред себе си и поклати глава: Защо?
– Питай Никанж.
– Вече го питах. Не иска да ми каже.
– Може би ще ти каже сега. Приключи ли с яденето?
– Да, предостатъчно беше – във всяко отношение.
– Ела. Ще отворя една от стените.
Тя стана от платформата, на която седеше, и го последва.
– Никанж може да ти помогне да запомняш неща, без да ги записваш – каза ѝ той, докато докосна стената с няколко от пипалата на главата си.
– Как?
– Попитай го.
Тя премина през отвора веднага щом стана достатъчно широк, и разбра, че се е натрапила на двете оолоита, които не си направиха труда да я забележат, ако не се броеше инстинктивното насочване на няколко от пипалата им към нея. Говореха и се караха на много бърз оанкали. Без съмнение тя беше причината за техния спор.
Погледна назад с надеждата, че ще може да се върне обратно през отвора на стената и да ги остави насаме. По-късно едното от тях можеше просто да ѝ каже какво са решили. Не си представяше, че ще е нещо, което тя да очаква с нетърпение да чуе. Но стената се беше затворила необичайно бързо.
По всичко личеше, че Никанж се справя добре с нападките. В един момент кимна към нея с остро движение на пипалата на главата си. Тя се премести и застана до него, готова да го подкрепи срещу обвиненията на Кахгаят.
Кахгаят спря да говори и я погледна.
– Ти не разбра нищо от това, нали? – попита я на английски.
– Не – призна си тя.
– Сега разбираш ли ме? – попита то на бавен оанкали.
– Да.
Кахгаят се обърна към Никанж и започна да говори много бързо. Тя се напрегна, за да разбере какво си говорят, и ѝ се счу, че казват нещо като: Сега поне знаем, че е способна да научава неща.
– Щях да ги научавам още по-бързо, ако имах хартия и молив – каза тя. – Но с тях и без тях, мога да ви кажа какво мисля за вас на който и да е от трите човешки езика, които знам!
Кахгаят не каза нищо известно време. Най-накрая се обърна, отвори една от стените и напусна стаята.
Когато стената се затвори, Никанж легна на леглото, сложи ръце върху гърдите си и се прегърна.
– Добре ли си? – попита тя.
– Кои са другите два езика? – попита то.
Тя се усмихна.
– Испански и немски. Можех да говоря на немски. Все още си спомням няколко псувни.
– Не го знаеш... добре?
– Знам добре испански.
– А защо не немски?
– Защото са минали много години, откакто го учих и го говорих – много години преди войната, искам да кажа. Ние, хората... ако не използваме един език дълго време, го забравяме.
– Не. Не го забравяте.
Тя погледна към леко набръчканите му пипала и си помисли, че не изглежда щастливо. Безпокоеше го неумението ѝ да научи нещата бързо и после да не ги забравя.
– Ще ми позволите ли да имам материали за писане? – попита тя.
– Не. Ще го направим по нашия начин. Не по твоя.
– Трябва да се направи по начин, който ще даде резултат. Но какво ме засяга. Щом искате да си загубите времето, за да ме научите на всичко, давайте.
– Аз не искам.
Тя сви рамене, без да я е грижа дали е пропуснало жеста, или не го е разбрало.
– Ооан е недоволен от мен, Лилит, не от теб.
– Това е заради мен. Защото не възприемам достатъчно бързо.
– Не. Защото... защото не те уча по начина, по който то мисли, че трябва да го правя. Страхува се за мен.
– Страхува се... Защо?
– Ела тук. Седни. Ще ти кажа.
Тя отново сви рамене и седна до него.