– Събуди се! – каза тя грубо на Никанж. Суровият тон на собствения ѝ глас я изплаши. – Събуждай се и прави каквото там настояваш, че трябва да направиш. Приключвай с това.
Никанж веднага се изправи, сложи я да легне нас-трани и отвори дрехата, с която беше спала, така че да оголи врата и гърба ѝ. Преди да може да протестира или да смени решението си, то започна.
Почувства обещаното докосване отзад на врата, по-силен натиск и после пробива. Заболя я повече, отколкото беше очаквала, но болката бързо премина. След няколко секунди не чувстваше болка, почти не осъзнаваше какво става.
Последваха объркани спомени, сънища и най-нак-рая нищо.
7
Събуди се с лекота и само леко объркана, напълно облечена и сама. Полежа, без да мърда, чудеше се какво може да ѝ е направил Никанж. Беше ли променена? По какъв начин? Приключил ли беше с промените? Отначало не можеше да помръдне, но в момента, в който тази мисъл премина през обърканите ѝ възприятия, тя усети, че парализиращото чувство започна да изчезва. Можеше да използва отново мускулите си. Изправи се в леглото точно в момента, в който Никанж премина през стената.
Сивата му кожа беше гладка и изглеждаше като полиран мрамор, докато се настаняваше на леглото до нея.
– Ти си толкова сложна – каза то и взе и двете ѝ ръце.
Не насочи пипалата на главата си към нея, както правеше обикновено. Вместо това сложи главата си близо до нейната и я докосна с тях. След това се облегна назад с пипала, насочени към нея. Тя разбираше смътно, че това поведение не е нормално, и това я разтревожи. Сбръчка вежди и се опита да покаже тревогата си.
– Изпълнена си с толкова много живот и смърт, и потенциал за промяна – продължи Никанж. – Сега разбирам защо на някои от нас им отне толкова дълго да преодолеят страха си от вас.
Тя се съсредоточи върху това, което каза.
– Може би съм още упоена, затова не разбирам за какво говориш.
– Да. Ти никога няма да разбереш. Но един ден, когато съм напълно зрял, ще се опитам да ти покажа.
То пак доближи главата си до нейната и докосна лицето ѝ, а после зарови пипала в косата ѝ.
– Какво правиш? – попита тя, все още необезпокоена.
– Искам да се уверя, че си добре. Не ми хареса това, което ти направих.
– Какво си направил? Не усещам никаква разлика, ако се изключи това, че чувствам лека еуфория.
– Сега ме разбираш.
Постепенно ѝ стана ясно, че откакто Никанж влезе при нея, през цялото време ѝ беше говорил на оанкали и тя му беше отговаряла на същия език, без дори да се замисля. Беше ѝ като роден език – толкова лесен за разбиране, колкото и английският. Спомняше си всичко, на което я бяха учили, и всичко, което беше разбрала сама. Лесно намираше пропуските в знанията си – думи и изрази, които знаеше на английски, но не можеше да преведе на оанкали, части от оанкалска граматика, които не разбираше, определени оанкалски думи, които нямаха еквивалент на английски, но чието значение тя беше разбрала.
Сега беше едновременно разтревожена, доволна и изплашена... Изправи се бавно, за да изпробва краката си. Установи, че са нестабилни, но функционираха. Опита се да изчисти объркването от съзнанието си, така че да може да се огледа и да се довери на собствената си преценка.
– Радвам се, че семейството реши да ни събере – каза Никанж. – Не исках да работя с теб. Исках да се измъкна. Страхувах се. Само си мислех колко ще е лесно да се проваля и вероятно да те повредя.
– Искаш да кажеш... че не си бил сигурен какво е трябвало да правиш с мен преди малко?
– Това ли? Разбира се, че бях сигурен. И от това „преди малко” мина доста време. Спа много по-дълго от обикновено.
– Тогава какво имаше предвид под „да се проваля”?
– Страхувах се, че няма да мога да те убедя да ми повярваш достатъчно, за да мога да ти покажа какво мога да правя, да ти покажа, че няма да те нараня. Страхувах се, че ще те накарам да ме намразиш. Ако това се случи на едно оолои... би било ужасно. По-лошо, отколкото мога да ти опиша.
– Но Кахгаят не мисли така.
– Ооан казва, че човешките същества, както и всеки нов разменен партньор не могат да се третират по начина, по който ние се отнасяме един към друг. До известна степен може. Но все пак мисля, че стигаме твърде далече. Ние сме отгледани, за да работим с вас. Ние сме Динсо. Трябва да намерим начин да преодолеем различията си.