– Чрез насилие – каза горчиво тя. – Това е начинът, който ти използва.
– Не. Ооан би го направил. Аз не. Щях да отида при Ахажас и Дичаан и щях да откажа да се размножавам с тях. Щях да потърся партньори от семейство Акджай, защото те няма да имат пряк контакт с човешки същества.
Пипалата му отново се изгладиха.
– Но сега, като отида при Ахажас и Дичаан, ще е с единствената цел да се съчетая с тях. Ще те изпратя да свършиш работата си, когато си готова. Така ще можеш да ми помогнеш през периода на последната ми метаморфоза.
Почеса подмишницата си и попита:
– Ще ми помогнеш ли?
Тя погледна встрани от него.
– Какво искаш да направя?
– Просто да стоиш с мен. Ще има моменти, когато присъствието на Ахажас и Дичаан близо до мен ще е мъчително. Аз ще съм... сексуално възбуден и няма да съм в състояние да направя нищо по въпроса. Много възбуден. Ти не можеш да предизвикаш това. Миризмата ти, докосването ти са различни, неутрални.
„Слава богу“, помисли си тя.
– За мен ще е много лошо да съм сам, докато се променям. В такъв момент имаме нужда някой да ни наглежда, много повече от друг път.
Замисли се как би изглеждало, когато му израснат вторият чифт ръце, на какво ще прилича, когато е напълно развито. Повече на Кахгаят или повече на Ждая и Тедийн? До каква степен полът определяше индивидуалността сред оанкалите? Тя поклати глава. Глупав въпрос. Дори не можеше да каже до каква степен полът определя индивидуалността сред хората.
– Вторият чифт ръце – каза тя, – те са полови органи, нали?
– Не – каза Никанж. – Те служат да предпазват половите органи – сензорните ръце.
– Но... – намръщи се тя. – Кахгаят няма нищо подобно на ръце в краищата на сетивните си пипала.
В действителност нямаше нищо в края на сетивните си пипала. Имаше само нещо като капачка от твърда, студена кожа, наподобяваща голям мазол.
– Ръката е вътре. Ооан ще ти я покаже, ако поискаш.
– Няма значение.
Пипалата му се отпуснаха.
– Ако имах какво да показвам, щях да ти ги покажа сам. Ще останеш ли с мен, докато пораснат?
Какво друго ѝ оставаше да направи?
– Да. Само се погрижи да науча всичко, което трябва да знам за теб и за тях, преди това да започне.
– Добре. Ще спя през повечето време, но въпреки това ще имам нужда от някой до мен. Ако си с мен, ще знам, че си тук, и ще се чувствам добре. Ти... може би ще се наложи да ме храниш.
– Разбира се – нямаше нищо необичайно в начина, по който се хранеха оанкалите. Поне видимо. Предните им зъби бяха остри, но по размер бяха съвсем близо до човешките. На два пъти по време на разходките си беше виждала женски оанкали да протягат език чак до отвора на гърлото си, но обикновено държаха дългите си и сиви езици вътре в устата си и ги използваха по същия начин както и хората.
Никанж издаде звук на облекчение, като потри пипалата на тялото си, което много наподобяваше звука от смачкването на твърда хартия.
– Добре – каза то. – Тези, които ни придружават, знаят как се чувстваме, когато са близо до нас, и могат да усетят безсилието, което изпитваме. Понякога го намират за смешно.
Лилит беше изненадана, че се усмихва.
– Смешно е, по един определен начин.
– Така е само за мъчителите. С теб там те ще ме измъчват по-малко. Но преди това... – то спря и насочи едно от отпуснатите си пипала към нея. – Преди това ще се опитам да намеря един английскоговорещ човек за теб. Някой, който да прилича колкото се може повече на теб. Ооан няма да ти попречи на това, да се срещнеш с него сега.
8
Един ден. Лилит беше решила преди много време, че един ден е това, което ѝ казва нейното тяло. Сега един ден се определяше и от новата ѝ способност да запаметява. Един ден се измерваше с продължителна активност и после с продължителен сън. Сега тя си спомняше всеки ден, в който е била будна. Започна да брои дните, откакто Никанж започна да търси човек, говорещ на английски за нея. Колкото и да му се молеше, не можеше да го накара да я вземе с него или поне да ѝ каже за хората, с които беше разговаряло.
Кахгаят беше този, който намери човека. Никанж го огледа и после прие избора на родителите си.
– Това е един от хората, който избра да остане тук – каза ѝ Никанж.
Не беше неочаквано, защото Кахгаят беше намекнал за това. Въпреки че ѝ беше трудно да го повярва.
– Мъж ли е, или жена? – попита тя.
– От мъжки пол. Мъж.