– Как... как така не е поискал да се върне?
– Той е прекарал много време тук сред нас. Малко по-възрастен е от теб, но е бил пробуден още съвсем млад и е оставен така. Едно от семействата Тоат го е поискало и той е проявил желание да живее с тях.
Желание? Какъв избор са му дали? Вероятно същият, който дадоха и на нея, а и той е бил много по-млад. Сигурно е бил все още момче. Какво представляваше сега? Какво бяха направили от суровия човешки материал?
– Заведи ме при него – каза тя.
За втори път Лилит се вози на един от плоските транспортьори през претъпканите коридори. Този транспортьор не се движеше по-бързо от първия. Никанж не го управляваше, само от време на време докосваше едната или другата страна с пипалата на главата си, за да го накара да завие. Возиха се около половин час, преди да слязат от него. Никанж го докосна с няколко от пипалата на главата си, за да го върне обратно.
– Няма ли да се върнем с него? – попита тя.
– Ще вземем друг – каза Никанж. – Може да решиш да останеш по-дълго тук.
Тя го погледна остро. Какво се предполагаше да е това? Втора стъпка от програмата за размножаване в плен. Тя хвърли поглед към отдалечаващия се транспортьор. Може би беше прибързала с решението си да се срещне с този човек. Щом той напълно доброволно бе скъсал с човечеството, кой знае на какво друго може да е способен.
– Животно е – каза Никанж.
– Какво?
– Това, на което се возихме. Животно е. Тилио. Знаеше ли?
– Не, но не се учудвам. Как се движи?
– Върху тънък слой много хлъзгава субстанция.
– Слуз?
Никанж замълча за момент
– Тази дума ми е позната. Не е... съвсем подходяща, но може да се използва в този случай. Виждал съм земни животни, които използват слуз, за да се придвижват. Те са неефективни, сравнени с тилиото, но аз виждам прилики. Ние създадохме тилиото от по-големи и по-продуктивни животни.
– Не оставя слузеста следа.
– Не. Тилиото има орган в задната си част, който събира по-голямата част от това, което отделя. Корабът поема останалото.
– Никанж, някога изработвали ли сте машини? Използвали ли сте метал или пластмаса вместо живи организми?
– Да, когато се налага. Не... ни харесва. Няма полза от това.
Тя въздъхна.
– Къде е човекът? Между другото, как се казва той?
– Пол Тайтъс.
Е, това не ѝ говореше нищо. Никанж я заведе до една близка стена и я удари с три от пипалата на главата си. Цветът на стената се промени от мръснобял в матовочервен, но тя не се отвори.
– Какво има? – попита Лилит.
– Нищо. Някой ще я отвори скоро. Не е хубаво да влизаш в нечие жилище, ако не го познаваш добре. По-добре е да покажеш на хората, които живеят там, че чакаш да влезеш вътре.
– Значи, това, което направи, е същото като почукване – каза тя и тъкмо се канеше да демонстрира почукване, когато стената започна да се отваря. От другата страна на стената стоеше човек, облечен само в парцаливи шорти.
Загледа се в него. Човешко същество – висок, здрав, с кожа, тъмна колкото нейната, и гладко избръснат. Първоначално не ѝ се понрави – изглеждаше ѝ странен и чужд, но въпреки това познат, завладяващ. Беше красив. Даже и да беше прегърбен и стар, пак щеше да е красив.
Тя погледна към Никанж, който беше застанал неподвижен като статуя. Очевидно нямаше намерение да се раздвижи скоро или да каже нещо.
– Пол Тайтъс? – попита тя.
Мъжът отвори устата си, после я затвори, прег-лътна и кимна с глава.
– Да – каза той най-накрая.
Звукът на гласа му – дълбок, определено човешки, определено мъжки, подхрани глада в нея.
– Аз съм Лилит Аяпо – каза тя. – Знаехте ли, че идваме, или това беше изненада за вас?
– Заповядайте – каза той, като докосна отвора в стената. – Знаех. И не можете да си представите колко се радвам, че сте тук. – той погледна към Никанж. – Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо, заповядай. Благодаря ти, че я доведе.
Никанж направи много сложен жест за поздрав с пипалата на главата си и влезе в стаята – в обичайната празна стая. Никанж отиде до една платформа в ъгъла и се сгъна в седнала поза отгоре ѝ. Лилит си избра платформа, която ѝ позволи да седне почти с гръб към Никанж. Искаше да забрави, че то е там и я наблюдава, тъй като очевидно нямаше намерение да прави нищо друго. Искаше да отдаде цялото си внимание на мъжа. Беше истинско чудо – човешко същество, зрял мъж, който говореше английски и който малко приличаше на един от мъртвите ѝ братя.
Акцентът му беше американски, като нейния, и в главата ѝ нахлуха въпроси. Къде е живял преди войната? Как е оцелял? Какво се крие зад името му? Виждал ли е други хора? Бил ли е...