– Наистина ли си решил да останеш тук? – изведнъж попита тя настоятелно.
Това не беше първият въпрос, който възнамеряваше да зададе.
Мъжът седна с кръстосани крака в средата на една платформа, която беше толкова голяма, че можеше да послужи за легло или за маса за хранене.
– Бях на четиринайсет, когато ме пробудиха – каза той. – Всички, които познавах, бяха мъртви. Оанкалите ми казаха, че ще ме пратят обратно на Земята, ако искам. Но след като прекарах известно време тук, си дадох сметка, че това е мястото, където искам да живея. Нищо скъпо не ми е останало на Земята.
– Всеки от нас е загубил роднини и приятели – каза тя. – Доколкото знам, аз съм единствената останала жива от моето семейство.
– Видях баща си, брат си – телата им. Не знам какво е станало с майка ми. Самият аз умирах, когато оанкалите ме намериха. Така ми казаха. Не си спомням, но им вярвам.
– И аз не си спомням как са ме намерили. – тя се обърна. – Никанж, твоите хора направили ли са нещо, което да ни пречи да си спомняме?
Никанж се надигна бавно.
– Трябваше да го сторят – каза то. – Хората, на които им беше позволено да си спомнят как са били спасени, станаха неконтролируеми. Някои умряха въпреки грижите за тях.
Не беше изненадана. Опита се да си представи своята реакция, шока, който изпита, когато осъзна, че домът ѝ, семейството, приятелите, целият ѝ свят, всичко е погубено. Беше се изправила лице в лице с група оанкали, които прибираха оцелелите. Сигурно си е помислила, че е загубила ума си. А може би наистина го бе загубила за известно време. Истинско чудо беше, че не се уби, докато се опитваше да избяга.
– Яла ли си? – попита мъжът.
– Да – каза тя, неочаквано срамежливо.
Настъпи дълго мълчание.
– Каква си била преди? – попита той. – Искам да кажа, работила ли си?
– Бях тръгнала пак на училище – отговори Лилит. – Специализирах антропология. – Тя се изсмя горчиво. – Предполагам, че мога да нарека това тук практическо проучване на обекти, но как, по дяволите, мога да се измъкна от обекта?
– Антропология? – каза той безизразно. – О, да, спомням си, че четох преди войната някаква книга на Маргарет Мийд. Какво точно си искала да изследваш? Племенните хора?
– Във всеки случай различни хора. Хора, които не правят неща по начина, по който ги правим ние.
– Откъде си? – попита той.
– Лос Анджелис.
– А, така ли? Холивуд. Бевърли Хилс, филмови звезди... винаги съм искал да отида там.
Едно посещение щеше да му е достатъчно да разбие илюзиите му.
– А ти откъде си?
– Денвър.
– Къде беше, когато войната започна?
– В Големия каньон – спускахме се по бързеите на реката. Беше първият път, когато наистина правехме нещо, когато отивахме някъде на хубаво място. Замръзнахме след това. А баща ми беше свикнал да казва, че ядрената зима не е нищо повече от политика.
– Аз бях в Андите, в Перу – каза тя. – изкачвах се към Мачу Пикчу. И аз никъде не бях ходила. Поне откакто съпругът ми почина...
– Била си женена?
– Да, но той и синът ми... починаха... Преди войната имам предвид. Бях отишла в Перу на изследователска експедиция. Беше част от програмата ми в колежа. Приятелка ме убеди да отида. Тя също дойде... и загина.
– Наистина ли?
Той вдигна рамене от неудобство.
– Аз също имах някакви планове да отида в колеж. Но тъкмо бях свършил десети клас, когато всичко избухна.
– Оанкалите сигурно са прибрали много хора от южното полукълбо – каза тя замислено. – Искам да кажа, че и ние замръзнахме, но чух, че замръзването в Южното полукълбо е било само на отделни места. Много хора трябва да са оцелели.
Той се отнесе в собствените си мисли.
– Смешно е – каза той. – Ти си била по-стара от мен, но аз съм бил пробуден толкова отдавна... Предполагам, че сега съм по-стар от теб.
– Чудя се колко ли хора са успели да спасят от северното полукълбо, освен войниците и политиците, чиито убежища не са били разрушени при бомбардировките?
Тя се обърна да попита Никанж и установи, че си е тръгнал.
– Тръгна си преди няколко минути – каза мъжът. – Те могат да се движат много тихо и бързо, когато искат.
– Но...
– Ей, не се тревожи. Ще се върне. И ако не го направи, аз мога да отварям стени или да ти дам храна, ако искаш нещо.
– Наистина ли?
– Разбира се. Те леко промениха химическия състав на тялото ми, когато реших да остана. Сега мога да отварям стените точно като тях.
– О!
Не ѝ харесваше, че беше оставена с мъжа по този начин, особено ако той казваше истината. Ако може да отваря стените, а тя не, това я превръщаше в негова затворничка.