– Те сигурно ни наблюдават – каза тя. След което заговори на оанкали, имитирайки гласа на Никанж: – Нека да видим сега какво ще направят, като са сами.
Мъжът се разсмя.
– Сигурно е така. Не че е от толкова голямо значение.
– От значение е за мен. Предпочитам да има наблюдатели, когато и аз мога да ги наблюдавам.
Мъжът отново се засмя.
– Може да си е помислил, че няма да можем да се отпуснем, ако остане тук.
Тя умишлено не обърна внимание на казаното.
– Никанж не е от мъжки пол – каза тя. – То е оолои.
– Да. Знам. Не ти ли се струва мъжко това твое оолои?
Тя се замисли за това.
– Не. Предполагам, че съм повярвала на това, което са ми казали.
– Когато ме събудиха, си помислих, че оолоите се държат като мъже и жени, а мъжките и женските оанкали се държат като евнуси. Така и не загубих навика си да мисля за оолоите като за мъже или жени.
„Това – помисли си Лилит – е глупав начин на мис-лене за човек, който беше решил да прекара живота си сред оанкалите – съзнателно, неумолимо невежество.“
– Почакай, докато твоето оолои порасне – каза той. – Тогава ще разбереш какво имам предвид. Те се променят, когато онези две допълнителни неща им израснат.
Пол Тайтъс повдигна едната си вежда.
– Знаеш какво представляват те, нали?
– Да – каза тя.
Той сигурно знаеше повече от това, но тя осъзна, че не иска да го окуражава повече да говори за секс, дори и за секс между оанкали.
– Тогава ще разбереш, че това не са ръце, както и да искат ги наричаме. Когато тези неща пораснат, оолоито дава на всички да се разбере кой командва парада. Оанкалите май имат нужда от организация, която да защитава правата им.
Тя навлажни устните си.
– То иска да му помогна, докато трае метаморфозата му.
– Да му помогнеш? Ти какво му каза?
– Че ще го направя. Не е кой знае какво.
Той се изсмя.
– Не е трудно. Това обаче ги превръща в твои длъжници. Не е лошо да си имаш някой толкова могъщ за длъжник. Освен това доказваш, че може да ти се има доверие. Те ще са благодарни и ти ще си много по-свободна. Може и да те уредят така, че да можеш сама да отваряш стени.
– Това ли се случи с теб?
Той се развижи нервно.
– Донякъде.
След това стана от платформата, докосна стената зад себе си с всичките си десет пръста и зачака, докато стената се отвори. Зад нея имаше шкаф с храна, подобен на този, който беше виждала в дома си. В дома си? Добре де, а какво друго беше? Тя живееше в него.
Той извади сандвичи и нещо, което приличаше на малък пай – наистина беше пай, и друго нещо, което приличаше на пържени картофи.
Лилит погледна храната с изненада. Беше доволна от нещата, които оанкалите ѝ даваха, когато отседна със семейството на Ждая – разнообразни и вкусни. Месото ѝ липсваше от време на време, но щом оанкалите ѝ дадоха да разбере, че не биха убили животно за нея, нито пък биха ѝ разрешили да убие, тя се примири. Никога преди не беше проявявала капризи по отношение на храната и нямаше проблем с това, че оанкалите я приготвяха по свой собствен начин.
– Понякога – каза той – толкова много ми се прияждат хамбургери, че ги сънувам. Нали знаеш, хамбургери със сирене, бекон и кисели краставички...
– Какво има в сандвича ти? – попита тя.
– Изкуствено месо. Основно соя, преполагам, и куат.
Куатасаяша – подобният на сирене зеленчук на оанкалите.
– Аз също ям много куат – каза тя.
– Тогава си вземи малко. Нали не искаш да стоиш тук и да ме гледаш как се храня?
Усмихна се и погледна сандвича, който той ѝ беше предложил. Въобще не беше гладна, но се почувства приятно и в безопасност, хранейки се с него. Взе си и няколко от пържените му картофки.
– Касава – каза ѝ той. – Има вкус на картофи. Никога не бях чувал за касава, преди да се озова тук. Това е някакво тропическо растение, което оанкалите отглеждат.
– Знам. Те възнамеряват да накарат тези от нас, които се върнат на Земята, да го отглеждат и използват. От него може да се прави брашно и да се използва вместо жито.
Той втренчи поглед в нея, докато тя присви вежди и каза:
– Какво има?
Свали поглед от нея и погледна надолу в нищото.
– Запитвала ли си се някога какво би било? – попита той меко. – Искам да кажа... в каменната ера! Да ровиш земята с пръчка за корени, да ядеш буболечки, плъхове. Чух, че плъховете са оцелели. Едрият добитък и конете – не. Кучетата също. Но плъховете са оцелели.
– Знам.
– Каза, че си имала бебе.
– Синът ми. Мъртъв е.