– Да. Е, сигурен съм, че когато се е раждал, ти си била в болница с лекари и сестри около теб, които са ти помагали и са ти били инжекции против болките. Как ти се струва да трябва да го правиш в джунглата, с нищо около теб освен плъхове, буболечки и хора, които те съжаляват, но не могат да направят нищо, за да ти помогнат?
– Родих по естествен път – каза тя. – Въобще не беше забавно, но мина добре.
– Какво искаш да кажеш? Без никакви болкоуспокояващи?
– Никакви. И не беше в болница. Беше в нещо като център за раждане – място за бременни жени, на които не им допада идеята да ги третират, сякаш са болни.
Той поклати глава и изкриви устата си в усмивка.
– Чудя се през колко жени е трябвало да минат, преди да намерят теб. Обзалагам се, че са били много. Ти, явно, си точно това, което търсят, но аз не мога да се сетя защо.
Думите му я засегнаха повече, отколкото тя му позволи да забележи. Заради всичките разпити и тестове, през които беше преминала, и двете години и половина непрекъснато наблюдение оанкалите я поз-наваха по-добре от който и да е друг човек. Те знаеха как ще реагира на почти всичко, на което я подлагаха. Знаеха как да я манипулират и да я накарат да прави каквото се иска от нея. Разбира се, те си даваха сметка, че тя има определен практически опит, който те считаха за важен. Ако беше имала трудно раждане, ако се е наложило да бъде откарана в болницата против волята, за да роди с цезарово сечение, то сигурно щяха да я отхвърлят и да изберат някой друг.
– Защо искаш да се връщаш? – попита я Тайтъс. – Защо искаш да прекараш живота си като пещерен човек?
– Не искам.
Очите му се разшириха.
– Тогава защо не...
– Не трябва да забравяме това, което знаем – каза тя и се усмихна. – Не бих могла да забравя, даже и да искам. Не е нужно да се връщаме към каменната ера. Разбира се, предстои ни много трудна работа, но с това, което оанкалите ще ни научат, и нещата, които вече знаем, поне ще имаме шанс.
– Те не учат даром. Не са ни спасили от добри чувства. При тях всичко опира до размяна. Знаеш какво трябва да платиш, за да те пуснат там долу.
– Ти какво плати, за да останеш тук?
Мълчание. Той изяде още няколко хапки.
– Цената – каза той меко – е същата. Когато прик-лючат с нас, няма да е останало нито едно човешко същество. Нито тук, нито на Земата. Това, което започнаха бомбите, ще го довършат те.
– Не виждам защо трябва да бъде така.
– Така е. Но явно не си била будна достатъчно дълго.
– Земята е голяма. Даже и да има райони, които не са годни за живеене, Земята е едно дяволски огромно място.
Той я погледна с толкова голямо и нескрито съжаление, че тя се отдръпна разгневена.
– Мислиш ли, че те вече не знаят колко голяма е Земята? – попита той.
– Ако мислех така, нямаше да кажа това на теб и на другите, които може би ни подслушват. Те много добре знаят как се чувствам.
– И знаят как да те накарат да промениш мнението си.
– Не и за това. За това никога.
– Вече ти казах – не си била будна достатъчно дълго.
„Какво му бяха направили – запита се тя. – Дали беше заради това, че го бяха държали буден много дълго – през по-голямата част без човешка компания? Буден, и то със съзнанието, че всички, които някога е поз-навал, са мъртви и че нищо, което може да прави на Земята, няма да е съизмеримо с предишния му живот. Как би възприело това едно четиринайсетгодишно момче?“
– Ако искаш – каза той, – те ще ти позволят да останеш тук... с мен.
– Какво, за постоянно?
– Да.
– Не.
Той остави малко парче от пая, който не ѝ беше предложил да си поделят, и се приближи към нея.
– Знаеш ли, те очакват от теб да кажеш не – каза той. – Довели са те тук, за да го направиш, така още веднъж ще се уверят, че са били прави за теб.
Той стоеше изправен, висок и широкоплещест, беше прекалено близо до нея, твърде напрегнат. С огорчение разбра, че се страхува от него.
– Изненадай ги – продължи той тихо. – Не прави това, което очакват от теб – поне веднъж. Не им позволявай да те разиграват като марионетка.
Беше сложил ръце на раменете ѝ. Когато тя инстинктивно се отдръпна, той я стисна силно и болезнено.
Тя седна, без да мърда, и се вгледа в него. Майка ѝ я беше гледала по същия начин. Тя също се беше улавяла да гледа сина си така, когато мислеше, че прави нещо нередно. Дали Тайтъс не беше все още на четиринайсет, момче, което оанкалите са пробудили, впечатлили и съблазнили, и издигнали в ранговете на обществото си?
Той я пусна.
– Тук ще бъдеш на сигурно място – каза той меко. – Долу, на земята... колко дълго ще живееш? Колко дълго искаш да живееш? Даже и да не забравиш това, което знаеш, другите хора ще забравят. Някои от тях ще искат да живеят като първобитните хора, ще те влачат навсякъде със себе си, ще те сложат в харем, ще те смачкат от бой.