– Да. И той ти е обяснил защо. Родовете Тоат отчаяно се нуждаят от повече същества от вашия вид, за да осъществят истинска размяна. Повечето хора, взети от Земята, трябва да бъдат върнати там. И все пак Тоат трябва да разполагат поне със същия брой индивиди, които да останат тук. И най-добре ще е тези, които са родени тук, да останат тук. – Никанж се поколеба. – Не трябваше да казват на Пол какво възнамеряват да правят. Но това винаги е трудно да се предвиди – понякога и ние го разбираме твърде късно.
– Той е имал право да знае.
– Информацията го плашеше и той изпадаше в депресия. Ти разкри един от страховете му – че може би една от роднините му е оцеляла и е била заплодена с неговата сперма. Беше му обяснено, че това не се е случило. Понякога вярва на нещата, които му се казват, понякога – не.
– Въпреки всичко е имал право да знае. Аз самата бих искала да знам.
Мълчание.
– Направихте ли го с мен, Никанж?
– Не.
– А... ще го направите ли?
То се поколеба, след което каза тихо:
– Родовете Тоат разполагат с твоя отпечатък, както и с отпечатъците на всеки човек, пренесен от Земята. Те имат нужда от генетично разнообразие. Ние ще запазим генетичните отпечатъци на хората, които те ще вземат с тях. Хиляда години след смъртта ти тялото ти ще бъде възродено на кораба. Но това няма да си ти. Тялото ти ще оформи собствена идентичност.
– Клонинг – каза тя бездушно.
Лявата ѝ ръка пулсираше и тя я разтри, без да обръща внимание на болката.
– Не – отвърна Никанж. – Това, което сме съхранили от теб, не е жива тъкан. Това е памет. Генна карта, както твоите хора биха я назовали, въпреки че не биха могли да изготвят същата като тази, която ние сме създали и използваме. По-скоро е нещо, което те биха назовали мозъчна проекция. План за създаването на едно човешко същество: Теб. Средство за реконструкция.
То я остави да осмисли това и няколко минути не ѝ каза нищо. Толкова малко хора са способни на това – да дадат на човек няколко минути да помисли.
– Би ли унищожил моя отпечатък, ако те помоля? – попита тя.
– Това е памет, Лилит, нещо завършено, което принадлежи на няколко различни души. Как бих могъл да унищожа такова нещо?
Значи, това буквално е памет, а не някакъв механичен запис или писмен документ. Разбира се.
След малко Никанж каза:
– Твоят отпечатък може никога да не бъде използван. Но ако се използва, то възстановената личност ще се чувства толкова у дома си тук, колкото ти на Земята. Тя ще израсне тук и хората, сред които ще живее, ще са нейните хора. Знаеш, че те няма да ѝ причният зло.
Тя въздъхна.
– Не мога да знам. Надявам се да направят това, което мислят, че е най-добре за нея. Господ да ѝ е на помощ.
То приседна до нея и докосна болната ѝ ръка с пипалата на главата си.
– Трябваше ли да научиш всичко това? Трябваше ли да ти го казвам?
Никога преди не ѝ беше задавало такъв въпрос. За момент ръката ѝ я заболя много по-силно от преди, след което почувства топлина и болката изчезна.
Тя не можеше да се отдръпне от него, въпреки че Никанж не беше я парализирал.
– Какво правиш? – попита тя.
– Изпитваш болка в тази ръка. Не е необходимо да страдаш.
– Навсякъде ме боли.
– Знам. Ще се погрижа за това. Просто исках да поговоря с теб, преди отново да заспиш.
Тя легна неподвижна за момент, доволна, че ръката ѝ вече не пулсира от болка. Не беше забелязала болката, докато Никанж не я премахна. Осъзна, че е била една от най-силните, които е изпитвала. Дланта, китката и долната част на ръката ѝ.
– Една от костите на китката ти беше счупена – каза ѝ Никанж. – Ще бъде напълно зараснала, като се събудиш отново. – И после повтори въпроса си: – Беше ли нужно да знаеш всичко това, Лилит?
– Да – каза тя. – Това ме засяга. Трябваше да го знам.
То не ѝ каза нищо за известно време и тя не наруши мислите му.
– Ще запомня това – каза то тихо накрая.
И тя усети, че е успяла да му предаде нещо много важно. Най-после.
– Как разбра, че ме боли ръката?
– Видях те да я разтриваш. Знаех, че е счупена, и не бях направил нищо, за да ти помогна. Можеш ли да движиш пръстите си?
Тя се подчини и се изненада колко лесно и безболезнено се движеха.
– Добре. Сега пак ще те приспя.
– Никанж, какво стана с Пол?
То насочи няколко от пипалата на главата си от ръката ѝ към лицето.
– Той спи.
Тя се намръщи.
– Защо? Не съм го наранила. Не бих могла.
– Той беше... разярен. Извън контрол. Нападна някои от членовете на семейството. Казаха, че ако е имал начин, е щял да ги убие. Когато са го задържали, той е започнал да плаче и да говори несвързано. Напълно е отказал да говори на оанкали. На английски е псувал семейството си, теб, всички. Трябваше да бъде приспан – може би за година или за по-дълго. Продължителният сън лекува нетелесните рани.