– Една година...
– Всичко ще е наред. Той няма да остарее. А семейс-твото му ще го чака да се пробуди. Той е много привързан към тях и те към него. Връзките в семействата Тоат са... красиви и много силни.
Тя положи дясната си ръка върху челото си.
– Неговото семейство – каза тя с горчивина в гласа. – Постоянно повтаряш това. Неговото семейство е мъртво! Като моето. Като това на Фукумото. Като семействата на повечето от нас. Ето това ни е проблемът. Нямаме никакви семейни връзки.
– Той има.
– Няма нищо. Няма кой да го научи как да бъде мъж и е сигурно, че няма да се превърне в оанкали, така че не ми разправяй за неговото семейство!
– И въпреки всичко те са неговото семейство – каза Никанж с тих и настоятелен глас. – Те са го приели и той ги е приел. Той си няма друго семейство, но си има тях.
Тя се извърна настрани, отвратена. Какво ли е казал Никанж на другите за нея? Говорил ли им е за нейното семейство? Ако се съди по новото ѝ име, тя е била осиновена. Поклати главата си, объркана и смутена.
– Той те удари, Лилит – каза Никанж. – Счупи костите ти. Ако не те бяхме лекували, можеше да умреш.
– Той направи това, което вие и неговото така наречено семейство сте го подтикнали да направи.
То раздвижи пипалата си.
– Това е по-близо до истината. Не че ми харесва. Трудно ми е да влияя на другите сега. Те мислят, че съм все още млад, за да разбера. Аз обаче ги предупредих, че ти няма да харесаш Пол. Но понеже още съм незрял, не ми повярваха. Неговото семейство и моите родители се наложиха. Това няма да се повтори.
То я докосна по тила и прободе кожата ѝ с няколко от сетивните си пипала. Тя осъзна какво става и усети, че загубва съзнание.
– Приспи и мен – настоя, докато все още можеше да говори. – Остави ме да заспя отново. Сложи ме там, където сте сложили и него. Аз не съм с нищо по-различна от него. Върни ме обратно там. Намери си някой друг!
10
Но лекотата на пробуждането ѝ подсказа, че сънят ѝ е бил нормален и сравнително кратък, защото почти веднага се върна към това, което минаваше за реалност. Поне не изпитваше болка.
Надигна се и видя, че Никанж лежи до нея неподвижен като камък. Както обикновено, някои от пипалата на главата му следваха мързеливо движенията ѝ, когато тя стана и се запъти към банята.
Докато се опитваше да не мисли, тя се изкъпа и изтърка хубаво странната прокиснала миризма, която тялото ѝ беше придобило – някакъв остатъчен ефект от лечението на Никанж, предположи тя. Но миризмата не можеше да се измие. Най-накрая се отказа. Облече се и се върна при Никанж. То седеше на леглото и я чакаше.
– След няколко дни вече няма да забелязваш миризмата – каза то. – Не е толкова силна, колкото си мислиш.
Тя сви рамене, за да покаже, че не я интересува.
– Сега можеш да отваряш стени.
Тя се сепна и погледна към него, после се приближи до една от стените и я докосна с върховете на пръстите на едната си ръка. Стената почервеня също като стената на Пол Тайтъс, когато Никанж я докосна.
– Използвай всичките си пръсти – каза ѝ то.
Подчини се и докосна стената с всичките си пръс-ти. Образува се цепнатина, след което стената започна да се отваря.
– Ако си гладна, сега можеш сама да си вземеш храна. В рамките на тези помещения ще можеш да отваряш всичко.
– А извън тях? – попита тя.
– Тези стени ще те пускат навътре и навън. Леко промених и тях. Но никои други стени няма да се отварят за теб.
Значи, щеше да може да се разхожда по коридорите и сред дърветата, но нямаше да може да влиза там, където Никанж не искаше да ходи. И все пак сега имаше повече свобода, отколкото, преди да я беше приспало.
– Защо направи това? – попита тя, докато гледаше втренчено в него.
– Давам ти нещо, което е по силите ми. Не още един дълъг сън или пълна изолация. Само това. Знаеш разположението на помещенията и познаваш Каал. А и съседите наоколо също те познават.
Значи, отново ѝ се доверяват, пускат я да се разхожда сама навън, помисли си тя с горчивина. Както можеше да се разчита на нея, че няма да запуши тоалетната или да предизвика пожар. Можеше дори да ѝ се вярва, че няма да обезпокои съседите. Сега ще може да си запълва времето, докато някой не реши, че е настъпил моментът да бъде изпратена да върши работата, която не искаше да върши – работата, която вероятно щеше да я убие. Колко още хора като Пол Тайтъс можеше да надживее в края на краищата?