Ахажас повдигна Никанж, все едно беше малко дете, и го задържа така без усилие, докато Дичаан и Лилит го хванат за раменете. Нито Ахажас, нито Дичаан бяха изненадани от участието на Лилит.
– То ни каза за теб – каза ѝ Ахажас, докато пренасяха Никанж в по-долните коридори.
Кахгаят вървеше пред тях и отваряше стените, а Ждая и Тедийн ги следваха.
– То ми разказа малко и за вас – отговори Лилит неуверено.
Нещата се развиваха прекалено бързо за нея. В този ден не се беше събудила с идеята, че ще трябва да напусне Каал и да се раздели с Ждая и Тедийн, които ѝ бяха приятни и близки. Нямаше против да се раздели с Кахгаят, но когато той доведе Ахажас и Дичаан при Никанж, ѝ каза, че ще я види скоро. Обичаят и биологичните закони диктуваха на Кахгаят, като родител от същия пол, да му бъде разрешено да посещава Никанж, докато траеше метаморфозата. Кахгаят, както и Лилит, имаше неутрална миризма и не можеше да влоши неразположението на Никанж, нито пък да предизвика непристойни желания у него.
Лилит помогна да качат Никанж на плоското тилио, което ги чакаше в общия коридор. След което остана сама, като наблюдаваше как петте останали в съзнание оанкали се приближиха един до друг и оплетоха пипалата на главите и телата си. Кахгаят беше застанал между Тедийн и Ждая. Ахажас и Дичаан стояха заедно и се допираха до Тедийн и Ждая. Изглеждаше все едно избягват контакта с Кахгаят. Оанкалите общуваха по този начин, като си предаваха съобщения един на друг със скоростта на мисълта, поне така ѝ беше казал Никанж. Контролирана мултисензорна стимулация. Лилит предполагаше, че това е най-близкото нещо до телепатия, което някога бе виждала. Никанж каза, че може да ѝ помогне да възприема мисли по този начин, когато съзрее. Но до съзряването му оставаха месеци. Сега отново беше сама – чуждоземката, външният човек, който не разбира нищо. Това ще бъде тя в дома на Ахажас и Дичаан.
Когато групата се раздели, Тедийн дойде при Лилит и хвана и двете ѝ ръце
– Беше много хубаво да си при нас – каза тя на оанкалски. – Научих неща от теб. Беше добра размяна.
– И аз научих неща – каза откровено Лилит. – Искаше ми се да мога да остана тук.
„Вместо да ходя сред непознати. Ще ме изпратят да обучавам група изплашени и мнителни хора.“
– Не – каза Тедийн. – Никанж трябва да продължи. И на теб няма да ти е хубаво да бъдеш отделена от него.
Нямаше какво да добави към това. Беше истина. Всички, даже и Пол Тайтъс, без да искат, я бяха тласнали към Никанж. И бяха успели.
Тедийн я пусна и Ждая дойде да говори с нея на английски.
– Страхуваш ли се? – попита я той.
– Да – отговори тя.
– Ахажас и Дичаан ще те посрещнат добре. Ти си рядкост – човешко същество, което може да живее сред нас, да научи всичко за нас и да ни обучава. Всички любопитстват за теб.
– Мислех, че ще прекарвам по-голямата част от времето си с Никанж.
– Така ще бъде за известно време. После, когато Никанж се развие напълно, ще бъдеш изпратена за обучение. Ще имаш време да опознаеш Ахажас и Дичаан, както и другите.
Тя повдигна рамене. Нищо от това, което ѝ каза той, не помогна да уталожи неспокойствието си.
– Дичаан каза, че ще нагласи стените на техния дом така, че да можеш да ги отваряш. Той и Ахажас по никакъв начин не могат да те променят, но могат да регулират новото ти обкръжение.
Поне няма да се връща към фазата на домашен любимец и да трябва да моли за помощ всеки път когато иска да влезе или да излезе от една стая, или да си вземе нещо за хапване.
– Е, за това поне съм признателна – каза тя.
– Това е размяната – каза Ждая. – Стой близо до Никанж. Направи това, което то е разчитало да направиш.
12
Кахгаят дойде да я види няколко дни по-късно. Бяха я настанили в обичайната полупразна стая, в тази имаше легло и две маси платформи, баня с тоалетна и Никанж, който спеше почти непрекъснато и толкова дълбоко, че изглеждаше като част от мебелировката, а не като живо същество.