Почти се зарадва от появата на Кахгаят. То облекчи скуката ѝ и за нейна изненада ѝ донесе подаръци: купчина твърда, тънка, бяла хартия – повече от един пакет – и много химикалки с надписи „Пейпър Мейт”, „Паркър” и „Бик”. Кахгаят каза, че химикалките са дубликати на отпечатъци, взети от отдавна изчезнали оригинали. За първи път виждаше нещо, възпроизведено от отпечатък. И за първи път осъзна, че оанкалите могат да възпроизвеждат неживи предмети от отпечатъци. Не можеше да открие никаква разлика между дубликатите и оригиналите, които помнеше.
Кахгаят ѝ даде няколко полуразпаднали се пожълтели книги: шпионски роман, роман за Гражданската война, учебник по етнология, студия за религията, книга за рака и една за човешката генетика, книга за едно шимпанзе, научено да говори с езика на глухонемите, и книга за надпреварата в Космоса през 60-те години на ХХ век.
Лилит прие всичките, без да каже нищо.
Сега, когато Кахгаят знаеше, че тя полага сериозни грижи за Никанж, беше по-лесно да се разбере с него, беше много по-вероятно да ѝ отговори, когато тя зададеше въпрос, вместо на свой ред да ѝ отвръща с реторични въпроси, пропити със сарказъм. Посети я няколко пъти и стоя с нея, докато се грижеше за Никанж, нещо повече, превърна се в неин учител, като използва тялото си и това на Никанж, за да ѝ помогне да разбере по-добре биологичното устройство на оанкалите. Никанж спеше през повечето време. Често спеше толкова дълбоко, че пипалата на главата му не следваха движенията ѝ.
– Ще помни всичко, което се е случило около него – каза Кахгаят. – Възприема го по същия начин все едно е будно. Но не може да реагира. В момента не е в съзнание. Но... записва.
Кахгаят повдигна един от крайниците на Никанж да види как се развиват сетивните пипала. Не се виждаше нищо още освен голяма, тъмна подутина – страховито изглеждащ израстък.
– Това ли е пипалото – попита тя, – или то ще излезе оттук?
– Това е – каза Кахгаят. – Не го докосвай, докато расте, освен ако Никанж не те помоли.
Не изглеждаше като нещо, което Лилит би искала да докосне. Тя погледна Кахгаят и реши да се възползва от новите му вежливи обноски.
– А какво ще кажеш за сетивната му ръка? – попита тя. – Никанж спомена, че има и такова нещо.
Кахгаят мълча известно време. Най-накрая, с тон, който тя не можа да разтълкува, той каза:
– Да, има такова нещо.
– Ако съм споменала нещо, което не е трябвало да споменавам, просто ми кажи – каза тя.
От странния тон на гласа му ѝ се прииска да е по-надалече от него, но то не помръдна.
– Не, не си – каза Кахгаят с безизразен тон. – Всъщност важно е да знаеш за... сетивната ръка.
Той протегна едно от сетивните си пипала, дълго и сиво, с груба кожа, което винаги ѝ беше напомняло за хобот на слон.
– Силата и устойчивостта на външната обвивка предпазват ръката и органите, свързани с нея – каза той. – Ръката е затворена, виждаш ли?
Показа ѝ облия връх на пипалото, покрито с полупрозрачен материал, за който тя знаеше, че е гладък и твърд.
– Когато е в това състояние, представлява просто един крайник.
Кахгаят усука края на пипалото като червей, протегна го, докосна главата на Лилит и след това размаха пред очите ѝ косъм, откъснат с едно завъртане на пипалото.
– Много е подвижно и гъвкаво, но е просто един крайник.
Пипалото се отдалечи от Лилит, като пусна косъма. Полупрозрачната тъкан на върха започна да се променя, да се мести по краищата във формата на вълнисти кръгове, след което нещо тънко и бледо се показа от центъра на върха на пипалото. Докато гледаше, тънкото образувание започна да се удебелява и да се разделя. Имаше осем пръста или по-скоро осем тънки пипалца, наредени около кръгла длан, които бяха влажни и силно набраздени. Приличаше на морска звезда – крехка звезда с дълги, тънки и змиеподобни пипалца.
– Как ти изглежда? – попита я Кахгаят.
– На Земята имахме животни, които приличаха на това нещо – отговори тя. – Живееха в океаните. Наричахме ги морски звезди.
Кагхаят отпусна пипалата си.
– Виждал съм ги. Има известна прилика.
Той завъртя пипалото, така че тя да може да го види от различни ъгли. Установи, че дланта беше пок-рита с малки издатини, подобни на отвърстията по телата на морските звезди. Бяха почти прозрачни. А гънките, които беше видяла на дланта, се оказаха бразди – отвори към тъмна вътрешност.
Излъчваше слаба миризма – странна, като от цвете. На Лилит не ѝ хареса и тя се отдръпна от него миг след като го погледна.