Кахгаят прибра ръката много бързо – все едно тя внезапно изчезна. После свали надолу сетивното пипало.
– Хората и оанкалите са склонни да се свързват само с едно оолои – каза ѝ той. – Връзката е химическа и не е толкова силна у теб в момента заради това, че Никанж е още недоразвит. Затова миризмата ми те дразни.
– Никанж не ми е споменавал нищо за това – каза тя с нотка на подозрение в гласа.
– То излекува травмите ти. Подобри паметта ти. Не би могло да направи всички тези неща, без да остави отпечатъка си върху теб. Трябвало е да ти го каже.
– Да, така е. Какъв е този отпечатък? Какво ще ми направи?
– Нищо лошо. Най-добре ще е да избягваш близки контакти с други оолои – контакти, които са свързани с проникване в плътта ти, разбираш ли? Може би след като Никанж съзрее, ще е добре за известно време да избягваш напълно контакти с повечето хора. Следвай чувствата си. Хората ще разберат.
– Но... колко дълго ще продължи това?
– С хората е различно. Някои могат да се въздържат много по-дълго от нас. Най-дългото, за което съм чувал, продължи четирийсет дни.
– И през това време Ахажас и Дичаан...
– Няма да ги отбягваш, Лилит. Те са част от семейството. Ще се чувстваш комфортно с тях.
– Какво ще стане, ако не отбягвам хората, ако не обръщам внимание на чувствата си?
– Ако успееш да направиш това, най-малкото ще се разболееш. Може и да се убиеш.
– ...толкова зле?
– Тялото ти ще ти каже какво да правиш. Не се тревожи.
Той измести вниманието си към Никанж.
– Никанж ще е най-уязвим, когато сетивната ръка започне да расте. Тогава ще се нуждае от специална храна. Ще ти покажа.
– Добре.
– Всъщност ще се наложи да слагаш храната в устата му.
– Вече го направих с някои от нещата, които поиска да яде.
– Добре.
Кахгаят раздвижи пипалата си.
– Аз не исках да те приемам, Лилит. Нито за Никанж, нито за работата, която ще вършиш. Вярвах, че заради начина, по който човешката генетика е представена в културата ви, човек мъж трябваше да бъде избран за родител на първата група. Сега знам, че не съм бил прав.
– Родител?
– Така го възприемаме ние. Да учиш, да утешаваш, да храниш и да обличаш, да ги напътстваш и да тълкуваш за тях този нов и плашещ свят. Да си родител.
– Вие ще ме направите тяхна майка?
– Формулирай връзката по най-удобния за теб начин. Ние го наричаме „родителство“. – Обърна се към стената все едно се канеше да я отвори, после се спря и погледна отново Лилит. – Хубаво е това, което ще правиш. Ще си в състояние да помогнеш на твоите хора по същия начин, по който го правиш сега за Никанж.
– Те няма да се доверят на мен и на помощта ми. Най-вероятно ще ме убият.
– Няма да го направят.
– Не ни разбирате толкова добре, колкото си мис-лите.
– А ти въобще не ни разбираш. И в действителност никога няма да ни разбереш, въпреки че ще ти бъде предоставена допълнителна информация за нас.
– Тогава ме приспете отново, по дяволите, и си изберете някого, когото смятате за по-умен! Никога не съм искала тази работа!
Той остана безмълвен за няколко секунди. Най-нак-рая каза:
– Наистина ли вярваш, че съм пренебрегнал интелигентността ти?
Тя го изгледа гневно, отказвайки да му отговори.
– Не съм си и помислял. Децата ти ще ни познават, Лилит. Ти – никога.
3.ИНКУБАТОР
1
Залата беше малко по-голяма от футболно игрище. Таванът ѝ представляваше купол от мека, жълта светлина. Лилит беше успяла да изкара две стени от ъгъла на залата, така че да си направи самостоятелна стая с портал в края, където трябваше да се събират стените. Имаше моменти, в които тя ги събираше – за да се изолира напълно от пустотата отвън и от решенията, които трябваше да вземе. Можеше да прави каквото си иска със стените и с пода на голямата зала. Не можеше единствено да ги накара да я пуснат навън.
Тя беше издигнала стените на стаята си така, че да покриват входа към тоалетната ѝ. Покрай стената бяха разположени още единайсет чисто нови тоалетни. С изключение на тесните, открити входове на тези помещения, голямата зала беше празна. Стените ѝ бяха бледозелени, а подът светлокафяв. Лилит беше помолила да са в цвят и Никанж беше намерил някой, който да го научи как да накара кораба да произвежда цвят. Хранителни запаси и дрехи бяха капсулирани в стените в различни неотбелязани шкафове както в стаята на Лилит, така и в двата края на голямата стая.
Храната в шкафовете, както ѝ бяха казали, щеше да бъде допълвана в зависимост от употребата – допълвана от самия кораб, който щеше да черпи от собствената си субстанция, за да прави точни копия на храната, намираща се в съответния шкаф.