В стената срещу тоалетните се намираха капсулите на 80 спящи човешки същества – всичките здрави, под 50 години – американци, англичани и други английс-коговорещи. Те изобщо не подозираха какво ги очаква.
Задачата на Лилит беше да подбере и пробуди най-малко 40 от тях. Нито тя, нито четирийсетте пробудени нямаше да могат да напускат залата, докато всички те не бъдат готови за срещата с оанкалите.
В голямата зала леко притъмня. Свечеряваше се. Лилит намери странно успокоение и облекчение в отчетливото разделяне на времето на дни и нощи. Не беше съзнавала до този момент как ѝ беше липсвала бавната смяна на светлината, успокояващото действие на мрака.
– Време е отново да привикнеш към обичайния за вас цикъл ден и нощ – ѝ беше казал Никанж.
Изкушена от внезапен импулс, тя го попита дали на кораба има място, откъдето могат да се видят звездите.
Ден преди да остане сама в голямата празна зала, Никанж я беше отвел през няколко коридора и рампи до нещо като асансьор. Той ѝ каза, че наподобява безвреден балон, пълен с газ, който се движи в живо тяло. Накрая те се озоваха в нещо като наблюдателен балон, през който можеха да се видят не само звездите, но и дискът на Земята, който сияеше като огромна луна насред черното небе.
– Намираме се отвъд орбитата на спътника на вашата планета – ѝ каза оолоито, докато тя трескаво се опитваше да забележи познатите очертания на континентите.
Мислеше, че е видяла нещо – част от Африка и Арабския полуостров. Или просто очертанията приличаха на тях – не можеше да каже в средата на това небе, което хем беше над нея, хем беше в краката ѝ. Имаше повече звезди, отколкото беше виждала някога, но само Земята привличаше вниманието ѝ. Никанж я остави да гледа, докато собствените ѝ сълзи не я заслепиха. После я обгърна със сензорната си ръка и я поведе към голямата зала.
Тя беше в голямата зала сама вече в продължение на три дена, мислеше, четеше, записваше мислите си. Всичките ѝ книги, листове хартия и писалки бяха при нея. С тях бяха оставили и осемдесет досиета – кратка биографична информация, съставена въз основа на интервюта, наблюдения и заключения на оанкалите, както и снимки. Хората от досиетата нямаха живи роднини. Не се познаваха един с друг, както и с Лилит.
Беше прочела малко повече от половината досиета, като търсеше не само удобни кандидати за Пробуждането, но и потенциални съюзници – хора, които да събуди първи и на които да може да се довери. Искаше да сподели тежестта на знанията си, своята отговорност. Нуждаеше се от разумни хора, които да я изслушат, без да предприемат нещо безразсъдно или опасно. Трябваха ѝ хора с идеи, които биха могли да я насочат в посока, която тя иначе би пропуснала. Хора, които да ѝ казват кога постъпва глупаво и чието мнение тя да цени.
От друга страна, не ѝ се искаше да пробужда никого. Тя се боеше от тези хора и се страхуваше за тях. Въпреки информацията в досиетата много неща оставаха неясни. Задачата ѝ се състоеше в това, да създаде сплотен екип и да подготви хората за срещата с оанкалите, да ги подготви да станат техни разменни партньори. Това беше невъзможно.
Как би могла да пробуди някого, за да му каже, че ще участва в генетичната програма на същества, толкова чужди и различни от нас, че човек не може дори да ги погледне без отвращение? Как би могла да пробуди тези хора, оцелели от войната, и да им каже, че освен ако не избягат от оанкалите, децата им няма да се родят човеци?
По-добре да не им казва нищо или съвсем малко за известно време. Нямаше да има никакъв смисъл да ги пробужда, докато не разбере как може да им помогне, без да ги предаде, как да ги накара да приемат пленничеството си, да приемат оанкалите и всичко останало, докато не ги изпратят на Земята. После да избягат при първа възможност.
Мисълта ѝ пак попадна в познатата задънена улица: от този кораб беше невъзможно да се избяга. По никакъв начин. Оанкалите управляваха кораба с помощта на химическите процеси, които се извършваха в телата им. Нямаше механизми за управление, които да могат да бъдат разучени и манипулирани. Дори совалките, които се движеха между кораба и Земята, бяха нещо като продължение на телата на оанкалите.
Нито един човек не можеше да направи нещо на кораба, без да си навлече неприятности, което значеше да бъде върнат в летаргичен сън или убит. Единствената надежда беше Земята. Щом стигнеха Земята – щяха да кацнат някъде в басейна на Амазонка, така ѝ бяха казали – щяха поне да имат някакъв шанс.