На снимката Лия имаше вид на бледа, слаба и изморена жена, въпреки че оолоите бяха отбелязали, че физиологията ѝ предразполага към напълняване.
Лилит се подвоуми, след това сложи папката на Лия върху тази на Виктор Доминик. Лия също звучеше като добър потенциален съюзник, но не биваше да се пробужда първа. От нея можеше да излезе изключително лоялна приятелка – стига първо да не помисли, че Лилит е една от нейните мъчителки.
Но тази идея можеше да хрумне на всеки пробуден от Лилит – почти сигурно в момента, в който тя започнеше да отваря стени или да създава нови – това щеше да е доказателството, че тя притежава възможности, които те нямат. Оанкалите ѝ бяха осигурили информация, бяха увеличили силата ѝ, бяха подобрили паметта ѝ и способността да контролира стените и поставените в летаргичен сън растения. Това бяха нейните инструменти и всеки един от тях щеше да я нап-рави да изглежда по-малко човек.
– Какво друго можем да ти дадем? – я беше попитала Ахажас при последната им среща.
Ахажас се притесняваше за нея, от това, че не беше внушителна на ръст. Беше открила, че човеците се впечатляват от това. Фактът, че Лилит беше по-висока и по-едра от повечето жени, не беше достатъчен. Повечето мъже бяха по-високи и едри от нея. Нищо не можеше да се направи по въпроса.
– Каквото и да ми дадеш, няма да е достатъчно – отвърна Лилит.
Дичаан беше чул това и дойде да сграбчи ръцете на Лилит.
– Ти искаш да живееш – ѝ каза той. – Няма да пропилееш живота си.
Те пропиляваха живота ѝ. Вдигна следващата папка и я отвори. Джоузеф Ли-Чин Шин. Вдовец, чиято съпруга бе починала преди войната. Оанкалите смятаха, че вътре в себе си той е бил благодарен за това. След обичайния период на упорито мълчание той беше разбрал, че всъщност няма нищо против да разговаря с тях. Беше приел факта, че досегашният му живот е бил, така да се каже, „временно преустановен”, и сега остава да разбере какво е станало със света и кой движи нещата в момента. Непрекъснато търси отговора на тези въпроси. Признал е, че си спомня решението си, взето след края на войната, да сложи край на живота си. Бил е заловен, преди да опита да се самоубие. Сега има причина да живее – да види що за хора са тези, които са го затворили, и как и дали може да им се отплати.
Беше на 40 години, нисък на ръст, инженер, канадски гражданин, роден в Хонконг. Оанкалите бяха обсъждали възможността да го направят родител на една от групите хора, които смятаха да съберат. Но заплахата, която той носеше, беше охладила намеренията им. Според водещия разпита оанкали тя изглеждаше несериозна, но можеше да се окаже смъртоносна. Въпреки това оанкалите ѝ го препоръчваха както на нея, така и на всеки друг човешки родител. Според тях той беше интелигентен и стабилен. Човек, на когото може да се разчита.
На външен вид не е нищо особено, помисли си Лилит. Беше дребен на ръст, съвсем обикновен човек, но оанкалите бяха впечатлени от него. И заплахата, която беше отправил, беше изненадващо консервативна заплаха със смърт, само ако Джоузеф не хареса това, което открие.
„Едва ли ще му хареса – помисли Лилит. – Но той е достатъчно умен, за да разбере, че моментът да направи нещо по въпроса ще настъпи на Земята, не когато са затворени тук на кораба.“
Първият импулс на Лилит беше да събуди Джоузеф Шин и да сложи край на самотуването си. Импулсът беше толкова силен, че тя седя неподвижно няколко секунди, като обгърна себе си с ръце, за да не се поддаде на изкушението. Беше си дала обещание, че няма да събужда никого, преди да е изчела всички досиета, преди да има време да помисли. Всяка погрешна стъпка сега може да я убие.
Тя премина през още няколко досиета, без да намери човек, който можеше да се сравнява с Джоузеф, въпреки че няколко от хората със сигурност заслужаваха да бъдат пробудени.
Имаше жена, на име Селин Айвърс, която беше прекарала по-голямата част от краткия си разпит да оплак-ва загиналия си съпруг и двете си дъщери близначки, както и неясното си настояще и несигурното си бъдеще. Повече от всичко на света искаше да е мъртва, но не беше правила опит за самоубийство. Оанкалите я смятаха за прекалено отстъпчива, за лесно поддаваща се на влияние – според тях тя се страхуваше да не си докара неприятности. С една дума, мекушава. Мекушава и потънала в скръбта си, но не глупава, въпреки че според оанкалите беше склонна на глупави постъпки заради страха си.
„Безвредна – помисли си Лилит. – Един човек, който не би представлявал никаква опасност, дори да мис-ли, че аз съм тази, която го е затворила.“
След нея идваше ред на Гейбриъл Риналди, актьор, който беше предизвикал объркване у оанкалите за известно време, защото, вместо да представи истинската си същност, бе играл роли пред тях. Той беше още един от тези, които оанкалите бяха престанали да хранят, под предлог че гладът ще успее да го накара да разкрие истинската си същност. Не бяха сигурни дали са успели. Гейбриъл явно си го биваше. Освен това беше красив. Не се беше опитвал да се нарани или да заплашва оанкалите. И по някаква причина те не го бяха упойвали. Според оанкалите той беше на 27 години, слаб, физически по-силен, отколкото изглеждаше на външен вид, но не беше толкова умен, за колкото се смяташе.