– Въпреки всичко това – каза Лилит с лице към Тейт – и аз съм затворничка като теб.
– Но по-старша, ясно.
– Нещо такова. Трябва да пробудя още 39 души, преди да ни пуснат да излезем от тази зала. Избрах да започна с теб.
– Защо?
Тейт беше изключително хладнокръвна – или поне така изглеждаше. Беше пробуждана два пъти преди – нормално за хора, които не бяха готвени за родители, – но се държеше, сякаш не се беше случило нищо необикновено. Лилит си отдъхна, това беше доказателство, че изборът на Тейт е бил правилен.
– Защо започнах с теб ли? – попита Лилит. – Стори ми се, че има най-малка вероятност да се опиташ да ме убиеш или да изпаднеш в истерия, и най-голяма вероятност да ми помагаш, когато започна да събуждам другите.
Тейт се замисли над казаното. Започна да разглежда якето и да отваря и затваря предните му лицеви капаци. Опипа материала, от който беше направено, и застина.
– Къде се намираме, по дяволите?
– На известно разстояние извън орбитата на Луната.
Мълчание. И най-накрая:
– Какво беше онова голямо лигаво зелено нещо, което напъха в стената?
– Ами... растение. Нашите похитители... нашите спасители ги използват, за да поддържат хората в летаргичен сън. Ти беше вътре в онова, което видя. Аз те извадих от него.
– Летаргичен сън?
– Над 250 години. Земята е почти готова да ни приеме обратно.
– Ще се върнем!
– Да.
Тейт огледа голямата празна зала.
– И къде точно?
– В тропическата джунгла. Някъде в поречието на Амазонка. Градове вече не съществуват.
– И аз така си мислех – въздъхна дълбоко Тейт. – Кога ще ни хранят?
– Оставих храна в стаята ти, преди да те пробудя. Ела.
Тейт я последва.
– Толкова съм гладна, че съм готова да ям онази гипсова каша, която ми даваха при предишните Пробуждания.
– Вече няма да ядеш такава. Плодове, ядки, нещо като яхния, хляб, нещо, подобно на сирене, кокосово мляко...
– Месо? Пържола?
– Това не е концерт по желание.
Лилит не можеше да повярва на късмета си. Тейт надмина всичките ѝ очаквания. И въпреки всичко се притесняваше, че ще настъпи момент, в който тя щеше да се пречупи – да започне да плаче, да повръща, да крещи или да започне да удря главата си в стената. Но каквото и да станеше с нея, Лилит щеше да ѝ помогне. Дори тези няколко нормални минути, прекарани с нея, си заслужаваха всички неприятности на света. Лилит най-накрая имаше възможност да говори и да бъде разбрана от друго човешко същество – след толкова много време.
Тейт се нахвърли на храната и не проговори, докато не се нахрани. Лилит си помисли, че не е задала най-важния въпрос. Разбира се, не беше питала за много неща, но специално този въпрос глождеше Лилит.
– Как се казваш, между прочем?
– Лилит Аяпо.
– Лилит? Лил?
– Лилит. Никога не съм имала прякор. Не съм искала. Ти искаш ли да те наричам по някакъв определен начин?
– Не. Тейт върши работа. Тейт Мара. Казали са ти как се казвам, нали?
– Да.
– Така си и знаех. Всички тези проклети въпроси. Държаха ме будна в единична стая около... сигурно са били два или три месеца. Казаха ли ти? Или си ме гледала?
– През това време или съм спала, или и аз самата съм била затворена. Но да, знам, че си била затворена. Продължило е три месеца. Мен ме държаха затворена две години.
– Трябвали са им толкова, за да те направят старша, нали?
Лилит се намръщи, взе няколко ядки и ги изяде.
– Какво искаше да кажеш с това? – попита тя.
За секунда Тейт се почувства неловко, изглеждаше несигурна. Но това изражение се смени толкова бързо, че Лилит нямаше да го забележи, ако не внимаваше.
– Защо са те държали будна толкова дълго време тогава?
– Отначало не исках да говоря с тях. После, когато започнах да им отговарям, някои от тях явно са проявили интерес към мен. В началото не се опитваха да ме направят техен довереник. Искаха да видят дали ставам за... старша. Ако можех да гласувам, сигурно и в момента щях да съм приспана.
– Защо не си искала да говориш с тях? Ти от военните ли си?
– За бога, разбира се, че не. Просто не ми харесваше идеята да съм затворена, разпитвана непрекъснато и тормозена, без да знам кой го прави. И, Тейт, мисля, че е време да научиш кои са нашите домакини, въпреки че досега не си задала този въпрос.
Тя шумно си пое въздух, подпря челото на ръката си и се загледа под масата.
– Попитах ги. Не искаха да ми кажат. След известно време се изплаших и се отказах.