– Аз направих същото.
– Това... руснаците ли са?
– Не са човешки същества.
Тейт не помръдна и не каза нищо толкова дълго време, че Лилит реши да продължи.
– Наричат се оанкали и приличат на морски създания, въпреки че имат два крака. Те... слушаш ли ме?
– Слушам те.
Лилит се подвоуми.
– А вярваш ли на това, което казвам?
Тейт я погледна с лека усмивка на уста.
– Как мога да ти вярвам?
Лилит кимна.
– Разбирам. Но рано или късно, ще трябва да го направиш и аз съм тази, която трябва да те подготви за това. Оанкалите са грозни. Гротескно грозни. Но ние можем да свикнем с тях и те няма да ни наранят. Запомни това. Може да ти е от полза, като му дойде времето.
3
В продължение на три дни Тейт спа много, яде много и задава въпроси, на които Лилит отговаряше напълно откровено. Тейт също говори за живота си преди войната. Лилит забеляза, че това я отпуска и разхлабва емоционалния контрол, който си беше наложила. Това правеше разговорите крайно полезни. Но освен това задължаваше Лилит да говори по малко и за себе си – за миналото си преди войната – нещо, което тя обикновено не правеше с охота. Беше се научила да пази разсъдъка си, като приема нещата веднага щом ги открие, да се адаптира към новите обстоятелства, като оставя настрана старите, спомените за които можеха да я обременят. Беше се опитала да говори с Никанж за хората, като само понякога разказваше лични истории. За баща си, братята, сестра си, съпруга и сина си... Този път реши да говори за завръщането си в колежа.
– Антропология? – каза Тейт пренебрежително. – Защо си искала да си завираш носа в културите на други хора? Не си ли могла да намериш това, което искаш, в твоята?
Тя се усмихна и забеляза, че лицето на Тейт се намръщи, все едно това беше началото на грешния отговор.
– В началото исках да правя точно това – каза Лилит. – Да си завирам носа. Да търся. Струваше ми се, че моята култура – нашата – беше тръгнала надолу към пропастта. И разбира се, оказа се точно така. Мислех си, че има по-разумен начин на живот.
– Намери ли такъв?
– Нямах този шанс. И без това нямаше да има значение. Културите на САЩ и СССР бяха това, което имаше значение.
– Защо ли?
– Какво?
– Хората си приличат много повече, отколкото ни се иска да си признаем. Чудя се дали нямаше да се случи същото, ако не руснаците или американците, а други две нации бяха придобили способността да се унищожат взаимно, а с това и останалата част от света.
Лилит се засмя горчиво.
– Може и да ти хареса тук. Оанкалите мислят по същия начин като теб.
Тейт се обърна настрани, внезапно разтревожена. Тя се разходи да види третата и четвъртата стая, които Лилит беше построила от двете страни на втората тоалетна. Една от тях беше в съседство на нейната стая и с нея деляха обща стена. Тя видя как стените израстват – отначало гледаше с недоверие, после с гняв, не искаше да повярва, че това не е някаква измама. После започна да се държи дистанцирано с Лилит, да я гледа подозрително и стана нервна и мълчалива.
Това не продължи дълго. Ако не друго, Тейт беше приспособима.
– Не разбирам – каза тя тихо, въпреки че дотогава Лилит вече ѝ беше обяснила по какъв начин контролира стените, как може да намира и пробужда определени хора.
Сега Тейт отново започна да се разхожда в задната част на залата и пак каза:
– Не разбирам. Не разбирам смисъла на това.
– На мен ми беше по-лесно да разбера – каза Лилит. – Един оанкали се затвори в моята стая и отказа да излезе оттам, докато не свикнах с него. Видиш ли ги веднъж, не можеш да се съмняваш, че не са извънземни.
– Може би ти не можеш.
– Няма да споря с теб за това. Била съм будна много по-дълго от теб. Живях сред оанкалите и ги приех такива, каквито са.
– Каквото те казват, че са.
Лилит сви рамене.
– Искам да започна да пробуждам повече хора. Двама нови днес. Ще ми помогнеш ли?
– Кои ще пробудиш?
– Лия Бийд и Селин Айвърс.
– Още две жени? Защо не пробудиш мъж?
– Рано или късно, ще направя и това.
– Все още си мислиш за твоя Пол Тайтъс, нали?
– Той не беше мой.
Прииска ѝ се да не беше казвала на Тейт за него.
– Пробуди мъж след това, Лилит. Пробуди мъжа, когото са намерили да пази деца след войната.
Лилит се обърна и я погледна.
– Според теорията, че ако паднеш от кон, трябва веднага да го възседнеш.
– Да.
– Тейт, пробудя ли го веднъж, той остава завинаги буден. Висок е метър и деветдесет, тежи сто килограма, бил е ченге седем години и е свикнал да командва. Тук не може да ни спаси или да ни пази, но със сигурност може да ни създаде проблеми. Достатъчно е да не повярва, че не се намираме на космически кораб, за да ни навреди. След това всичко, което ще направи, ще е погрешно и потенциално смъртоносно.