Всеки друг прие, макар и неохотно, липсата на месо.
– Оанкалите не ядат месо – им беше казала Лилит. – И понеже можем да преживеем без него, няма да ни го дадат. Казаха, че щом се върнем веднъж на Земята, ще можем отново да отглеждаме и да убиваме животни – въпреки че тези, с които ние сме свикнали, сигурно са изчезнали.
Идеята не допадаше на хората. Досега не беше пробуждала някого, който беше станал вегетарианец по собствена воля. Но никой преди Джийн Пелерин не се беше опитвал да направи нещо по въпроса.
Джийн се нахвърли върху Лилит, като удряше и риташе, твърдо решена да приключи боя за секунди.
Изненадана, Лилит ѝ отвърна, без да се замисли. Два къси и бързи удара.
Джийн се строполи в безсъзнание, устата ѝ започна да кърви.
Изплашена и ядосана, Лилит провери дали жената диша и дали не е ударена лошо. Остана до нея, докато Джийн се върне в съзнание и я погледне. След това я остави, без да каже и дума.
Отиде в стаята си, седна и започна да мисли за силата, която Никанж ѝ беше дал. Нанесе ударите, но не искаше Джийн да изпада в безсъзнание. Сега не се тревожеше толкова много за Джийн, колкото за това, че не можеше да прецени собствената си сила. Можеше да убие човек, и то без да иска. Можеше да осакати някого. Джийн нямаше идея колко леко се беше разминала – само с главоболие и с разцепена устна.
Лилит съблече якето си, легна на пода и започна да прави упражнения, за да се отърве от излишното напрежение. Всички знаеха, че тя прави упражнения. Няколко от хората също бяха започнали да тренират. За Лилит беше приятно, неангажиращо мозъка ѝ занимание, което я поддържаше заета, когато нямаше какво друго да прави.
Имаше хора, които щяха да я нападнат. Може би още не се беше сблъсквала с най-лошите от тях. Можеше да ѝ се наложи да убие. Те можеха да я убият. Хората, които я приемаха сега, можеха да ѝ обърнат гръб, ако тя наранеше някого сериозно или убиеше човек.
От друга страна, какво можеше да направи? Трябваше да се защитава. Какво щяха да кажат хората, ако беше набила някой мъж със същата леснина, с която натупа Джийн? Никанж ѝ беше казал, че е способна да го направи. Колко време щеше да мине, преди някой да я предизвика, за да го разбере със сигурност?
– Мога ли да вляза?
Лилит спря упражненията си, облече якето си и каза:
– Влез.
Още беше на пода, дишаше дълбоко и изпитваше мазохистично удоволствие от леката болка в мускулите, когато Джоузеф Шин влезе в нейния нов криволичещ коридор, който стигаше до стаята ѝ. Облегна се на леглото и погледна към него. Усмихна се, защото беше той.
– Въобще ли не си ударена? – попита той.
Тя поклати глава.
– Само няколко натъртвания.
Той седна на пода до нея.
– Тя разправя на всички, че си мъж. Каза, че само мъж можел да удря така.
За своя собствена изненада Лилит се изсмя гръмогласно.
– На някои от хората не им е смешно – каза той. – Новият мъж, ван Верден, смята, че ти изобщо не си човек.
Тя се загледа в него, после стана и се запъти навън, но той хвана ръката ѝ и я задържа.
– Всичко е наред. Не мисли, че са се наредили отвън и сплетничат, те не вярват във фантазии. Всъщност не мисля, че ван Верден наистина смята така. Те просто имат нужда от някого, на когото да си го изкарат.
– Не искам да съм този някой – измърмори тя.
– Какъв избор имаш?
– Знам – въздъхна тя.
Позволи му отново да я дръпне към себе си. Намираше за невъзможно да се заблуждава, когато беше около нея. Това понякога ѝ причиняваше достатъчно болка, за да се запита защо го окуражава да стои при нея. Тейт, с типичната си злоба, беше казала:
– Той е стар, нисък и грозен. Не можеш ли въобще да правиш разлика?
– На четирийсет е – беше отговорила Лилит. – Не ми изглежда грозен и щом може да се справя с моите габарити, значи, и аз мога да се справям с неговите.
– Заслужаваш повече.
– Той ми стига.
Никога не каза на Тейт, че по една случайност Джоузеф не стана първият човек, когото щеше да пробуди. Само клатеше глава в отговор на половинчатите опити на Тейт да забърше Джоузеф. Не че Тейт го желаеше. Просто искаше да докаже, че може да го изкуши и в хода на процеса да го изпробва. Джоузеф намираше цялата тази интрига за много забавна. Други хора не биха били толкова спокойни в такива ситуации. Това ставаше причина за някои от най-свирепите побоища. Постоянно нарастващият брой на отегчени, затворени между четири стени хора само спомагаше за увеличаването на количеството отрицателна енергия в залата.