– Нали знаеш – каза му тя, – че самият ти можеш да станеш мишена. Някои от хората може да изкарат озлоблението си към мен върху теб.
– Знам кунгфу – каза той, докато преглеждаше охлузените стави на пръстите ѝ.
– Наистина ли?
Той се усмихна.
– Не, само малко тайчи за разгряване. Не се потиш чак толкова много.
Тя реши, че той се опитва да ѝ намекне, че мирише, което беше истина. Тя стана и тръгна да се мие, но той не я пусна.
– Може ли да говориш с тях? – попита той.
Тя го погледна. Беше си пуснал тънка черна брада. Всички мъже си бяха пуснали бради, защото не им бяха дали самобръсначки. Не разполагаха с нищо остро или опасно.
– Искаш да кажеш да говоря с оанкалите? – попита тя.
– Да.
– Те ни чуват през цялото време.
– Но ако поискаш нещо, ще ти го дадат, нали?
– Вероятно не. Мисля, че направиха голяма отстъпка, като ни дадоха дрехи.
– Да. Предполагах, че ще го кажеш. В такъв случай трябва да направиш това, което предложи Тейт. Пробуди голям брой хора наведнъж. Няма какво толкова да се прави тук. Накарай хората да си помагат един на друг, да се учат един от друг. Вече сме четиринайсет. Утре събуди още десет.
Лилит поклати глава:
– Десет? Но...
– Ще отнеме малко от негативната енергия, насочена към теб. Когато хората са заети, имат по-малко време да си мислят разни измишльотини и да се бият.
Тя се измести от неговата страна и застана срещу него.
– Какво има, Джо? Какво не е наред?
– Хората са хора, това е. Сега може да не си в непосредствена опасност, но скоро ще бъдеш. Трябва да го знаеш.
Тя кимна.
– Когато станем четирийсет, оанкалите ще ни изведат ли оттук, или...
– Когато станем четирийсет и когато те преценят, че сме готови, ще дойдат. Ще ни заведат на място, където ще се учим как да живеем на Земята. На този кораб има... специална зона, която са преобразили така, че да прилича на фрагмент от Земята. Създали са малка тропическа джунгла там – подобна на тази, в която ще бъдем изпратени на Земята. Там ще бъдем тренирани.
– Виждала ли си това място?
– Прекарах там една година.
– Защо?
– Първо, за да се обуча, и после, за да докажа, че съм се обучила. Да знаеш и да използваш знанието, не е едно и също нещо.
– Не. – Той се замисли за момент. – Присъствието на оанкалите ще ги сплоти, но може и да ги настрои още повече срещу теб. Особено ако оанкалите наистина ги уплашат.
– Оанкалите ще ги уплашат.
– Толкова ли са страшни?
– Те са съвършено чужди за нашите възприятия. Иноземци. Грозни. Страховити.
– Тогава... не идвай в гората с нас. Опитай се да се измъкнеш.
Тя се усмихна тъжно.
– Джо, аз говоря техния език, но никога досега не съм успявала да ги убедя да променят решенията си.
– Опитай, Лилит!
Неговата настоятелност я изненада. Беше ли видял наистина нещо, което беше пропуснала, нещо, което той не искаше да ѝ каже? Или просто за първи път разбираше нейната позиция. Тя от дълго време съзнаваше, че може би е обречена. Имаше достатъчно време да свикне с идеята и да разбере, че трябва да се бори не с нечовешките същества, а с нейния собствен вид.
– Ще говориш ли с тях? – попита Джоузеф.
Трябваше да си помисли за момент, за да осъзнае, че той говореше за оанкалите. Тя кимна.
– Ще направя каквото мога – каза тя. – Ти и Тейт може би сте прави за това, че трябва да се ускори пробуждането на хората. Мисля, че съм готова да го направя.
– Добре. Имаш доста добро ядро около себе си. Новите хора, които ще пробудиш, ще имат възможност да наваксат, когато отидем в гората. Трябва да имат повече неща, с които да се занимават.
– О, те ще имат много неща за вършене. Но еднообразието... почакай, докато те науча как да изплиташ кошница или хамак, или да изработиш свои собствени градинарски инструменти, за да ги използваш в отглеждането на собствената ти храна.
– Ще направим каквото е необходимо – каза той. – Ако не можем, няма да оцелеем. – Той млъкна за момент и погледна настрани. – Цял живот съм живял в града. Може и да не оцелея.
– Ако аз оцелея, и ти ще оцелееш – каза тя мрачно.
Той разведри атмосферата, като се засмя тихо.
– Това е лудост, но същевременно с това е прекрасно. И аз мисля по същия начин като теб. Виждаш ли какво става, когато сме затворени заедно и нямаме неща за правене. Както добри, така и лоши. Колко души ще пробудиш утре?
Тя преви тялото си, обхвана с ръце сгънатите си колене и постави главата си на коленете. Тялото ѝ се затресе от беззвучен смях. Беше я събудил една нощ, просто така, и я беше попитал дали може да легне при нея. С огромни усилия успя да се въздържи да не го грабне и и да го замъкне в леглото.