Но досега не бяха говорили за чувствата си. Всички знаеха. Всички знаеха всичко за всеки. Тя знаеше например, че хората говореха, че той спи с нея само за да получи специални привилегии или да се отърве от затвора. Той определено не беше човек, на когото тя щеше да обърне внимание преди войната. И той нямаше да я забележи. Но тук между тях имаше притегляне от момента, в който тя го пробуди – силно, неизбежно, материализирано и вече изречено.
– Ще събудя десет души, както ти пожела – каза тя. – Струва ми се подходящо число. Така всеки един от хората, на които смятам да се доверя, ще се грижи за един човек от пробудените хора. Колкото до другите... Не искам да се мотаят насам-натам или да се съберат заедно, за да ни причиняват неприятности. Ще ги събера по двойки с теб, Тейт, Лия и мен.
– С Лия? – каза той.
– Лия е наред. Груба, раздразнителна и много упорита. Трудолюбива, лоялна и не се плаши от нищо. Харесвам я.
– Мисля, че и тя те харесва – каза той. – Това ме изненада. Предполагах, че ще те ненавижда.
Зад него стената започна да се отваря.
Лилит замръзна, после въздъхна и нарочно се загледа в пода. Когато погледна нагоре, уж към Джоузеф, видя Никанж да влиза през отвора.
6
Тя се премести до Джоузеф, който се беше облегнал на платформата легло и не забелязваше нищо. Взе ръката му, задържа я за момент и се запита дали е на път да го загуби. Щеше ли да остане при нея тази нощ? Ще говори ли с нея утре, или ще се ограничи само до най-необходимите думи? Ще се присъедини ли към враговете ѝ, за да затвърди подозренията им? Какво, по дяволите, искаше Никанж? Защо не стоеше на разстояние, както беше обещало? Ето, най-накрая го хващаше в лъжа. Нямаше да му прости, ако тази лъжа съсипеше връзката ѝ с Джоузеф.
– Какво има? – попита Джоузеф, докато Никанж преминаваше през стаята абсолютно безшумно, за да запечата вратата към коридора.
– Един господ знае по каква причина оанкалите са решили да ти направят оглед – каза тя тихо и ядосано. – Не се намираш в каквато и да е физическа опасност. Няма да бъдеш наранен.
Ако Никанж излъжеше и за това, щеше да го принуди да я върне обратно в състояние на летаргичен сън.
Джоузеф се извърна рязко и видя Никанж. След миг, за който Лилит подозираше, че е бил изпълнен с абсолютен ужас, Джоузеф внезапно скочи на краката си и застана между стената и платформата легло.
– Какво е това? – Лилит попита настоятелно на оан-кали. Беше застанала с лице към Никанж. – Защо си тук?
Никанж отговори на английски.
– За да може той да преодолее страха си сега и по-късно да ти е от полза.
Миг след като чу тихия глас на андрогина, който говореше на английски, Джоузеф пристъпи напред. Доближи се до Лилит и се втренчи в Никанж. Видимо трепереше. Каза нещо на китайски. Лилит за първи път го чуваше да говори на родния си език, след което той някак успя да превъзмогне треперенето си. Погледна я.
– Познаваш ли го?
– Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо – каза тя, като гледаше сетивните пипала на Никанж и си спомняше колко по-човешки вид имаше без тях.
– Никанж – каза тя, като видя уплашения поглед на Джоузеф.
– Не вярвах – каза той. – Не можех да повярвам, въпреки че ти ми каза.
Не знаеше какво да му отговори. Справи се със ситуацията по-добре от нея навремето. Разбира се, беше предупреден и не беше държан изолиран от другите хора. Въпреки това се справяше добре. Адаптираше се много лесно – така както тя беше очаквала.
Никанж се приближи бавно до леглото, повдигна се с една ръка, сгъна крака под себе си и седна. Пипалата на главата му се насочиха към Джоузеф.
– Не бързаме – каза то. – Ще си поговорим малко. Ако си гладен, ще ти донеса нещо.
– Не съм гладен – каза Джоузеф. – Но другите може да са.
– Ще почакат. Трябва да прекарат малко време в чакане, за да разберат колко са безпомощни без Лилит.
– Те са безпомощни и когато съм сред тях – каза тихо Лилит. – Ти ги направи зависими от мен. Може никога да не ми простят за това.
– Стани им водачка и няма да има за какво да ти прощават.
Джоузеф я погледна, все едно Никанж най-накрая бе казал нещо, което да отвлече вниманието му от странното му тяло.
– Джо – каза тя, – то няма предвид водач, а Юда.
– Можеш да улесниш живота им – каза Никанж. – Можеш да им помогнеш да приемат това, което ще им се случи. Но независимо от това, дали ще им станеш водачка, или не, няма да го предотвратиш. Ще се случи, даже и да умреш. Ако ги водиш обаче, повечето от тях ще оцелеят. В обратния случай и ти може да не оцелееш.