Тя се вгледа в него, спомни си как лежеше до него, докато лежеше изтощено и безпомощно, спомни си как дробеше храната на парченца и бавно, и внимателно го хранеше.
След малко пипалата на главата и тялото му се събраха на възли и то се обгърна със сетивните си пипала. Проговори ѝ на оанкали.
– Искам да живееш. Приятелят ти е прав. Някои от тези хора вече заговорничат срещу теб!
– Аз ти казах, че ще заговорничат – каза тя на английски. – Казах ти, че сигурно ще ме убият.
– Не ми каза, че ще им помогнеш!
Тя се наклони върху масата с наведена глава.
– Опитвам се да оцелея – прошепна тя. – Знаеш, че се опитвам.
– Можете да ни клонирате – каза Джоузеф. – Нали?
– Да.
– Можете да вземете възпроизводителни клетки от нас и да отгледате човешки зародиши в изкуствени утроби?
– Да.
– Даже можете да ни пресъздадете, като използвате някакъв вид генетична карта или отпечатък.
– И това можем да направим. Вече сме го правили. Правим такива неща, за да разберем по-добре новите биологични видове. Трябва да ги сравним с нормалното зачеване и раждане. Трябва да сравним децата, които сме направили, с тези, които сме взели от Земята. Ние внимаваме да не повредим новата ни порода партньори.
– Така ли ги наричате? – измърмори Джоузеф с погнуса.
Никанж отговори много тихо.
– Ние почитаме живота. Трябваше да сме сигурни, че сме намерили начин да живеете задружно, а не да умрете заради това.
– Ние не сме ви нужни – каза Джоузеф. – Вие сте си направили свои собствени човеци. Бедните копелета. Направете тях ваши партньори.
– Ние... се нуждаем от вас. – Никанж говореше толкова тихо, че Джоузеф се наведе напред, за да го чува. – Партньорът трябва да представлява биологичен интерес за нас и да е привлекателен, а вие сте очарователни. Представлявате ужаса и красотата в една рядка комбинация. Запленихте ни по един много истински начин и ние не можем да бягаме от това. Вие представлявате много повече от устройството и функциите на телата ви. Вие сте личности, вие носите вашата култура. Затова спасихме колкото се може повече от вас.
Джоузеф потрепери.
– Видяхме как сте ни спасили – с вашите затворнически килии и летаргични растения, а сега и това.
– Това са най-обикновени неща, които правим. Вие продължавате да сте сравнително незасегнати. Не сте по-различни, отколкото сте били на Земята – с изключение на това, че лекувате по-лесно болестите и нараняванията си. С малко тренировка, ще сте в състояние да се върнете на Земята и да оцелеете сами без много усилия.
– Тези от нас, които оцелеят след тази зала и тренажора.
– Тези, които оцелеят.
– Можехте да го постигнете по друг начин!
– Опитвали сме. Този е най-добрият. Стимулира ви така, че да не се наранявате взаимно. Този, който е убил или сериозно наранил друг човек, няма да стъпи обратно на Земята.
– Ще останат тук?
– До края на живота си.
– Даже и... – Джоузеф погледна към Лилит, после застана с лице към Никанж. – Даже и убийството да е в резултат на самоотбрана.
– Това е изключение – каза Никанж.
– Какво?
– Тя знае. Дали сме ѝ способности, които поне един от вас трябва да притежава. Те я правят по-различна и затова тя се превръща в мишена. Ще е в разрез със собствените ни цели, ако ѝ забраним да се защитава.
– Никанж – каза Лилит и като се увери, че я слуша, тя му проговори на оанкали. – Направете изключение за него.
– Не.
Категоричен отказ. Нямаше смисъл да се надява и тя го знаеше. Но не можеше да не опита.
– Той е тяхна мишена заради мен – каза тя. – Може да го убият заради мен.
Никанж ѝ отговори на оанкали.
– И аз искам той да живее заради теб. Но не аз взех решението да държа далече от Земята хората, които са способни да убиват, и не бях аз този, който реши ти да си изключение. Беше общо решение. На него не мога да му помогна.
– Тогава... му дай сила, както на мен.
– Така е по-вероятно да извърши убийство.
– И по-малко вероятно да бъде убит. Помогни му да се лекува по-бързо, ако е ранен.
– За какво говориш? – попита я Джоузеф ядосано. – Говорете на английски.
Тя отвори уста, за да каже нещо, но Никанж я изпревари.
– Говори за теб. Иска да бъдеш защитен.
Той погледна към Лилит за потвърждение. Тя кимна.
– Страхувам се за теб. Исках и ти да си изключение. Казва, че не може да направи това. Затова го помолих... – тя спря и измести погледа си от Никанж на Джоузеф. – Помолих го да ти даде по-голяма сила, така поне ще имаш шанс.