– Упои ли го, или той припадна? – попита тя и после се замисли защо се вълнува толкова от това.
– Упоих го веднага щом хванах ръката му. Въпреки че беше на края на силите си. Може би щеше да припадне сам. По този начин ще се ядоса на мен, че съм го упоил, не на себе си за това, че е изглеждал слаб пред теб.
Тя кимна.
– Благодаря ти.
– Какво означава „педераст”? – попита то.
Тя му каза.
– Но те знаят, че той не е такъв. Знаят, че той се е съвкупявал с теб.
– Да. Е, те имат съмнения и за мен, доколкото знам.
– Никой от тях не го вярва.
– Още не.
– Направи им услуга, като им станеш водач, Лилит. Помогни ни да ги върнем у дома.
Тя се взира в него дълго време, чувстваше се уплашена и празна отвътре. То звучеше много искрено, не че това имаше значение. Как можеше да стане водач на хора, които я смятаха за техен тъмничар? Все пак на един лидер трябва да се вярва. Всичко, което беше направила, за да докаже истината, я беше направило още по-подозрителна в техните очи.
Седна на пода със скръстени крака и се загледа в празното пространство. Най-накрая погледът ѝ спря върху Никанж, който държеше Джоузеф на леглото до него. Двамата не помръдваха, въпреки че в един момент тя чу Джоузеф да въздиша. Значеше ли, че той вече не е в безсъзнание? Възприемаше ли урока, който възрастните оолои, рано или късно, преподават? Събра му се толкова много за един ден.
– Лилит?
Тя подскочи. И двамата – и Джоузеф, и Никанж бяха изговорили името ѝ, въпреки че само Никанж беше достатъчно разбуден, за да знае какво говори. Джоузеф, упоен и под влиянието на многобройните връзки, които централната му нервна система беше направила с Никанж, щеше да повтаря всичко, което Никанж каже или направи, освен ако Никанж не раздвоеше вниманието си толкова, че да го спре. Никанж обаче не си направи труда.
– Направих корекциите, даже го подсилих в известна степен, въпреки че той ще трябва да тренира, за да се възползва от това. Вече ще е по-трудно да бъде наранен, раните му ще заздравяват по-бързо и ще може да се възстановява от травми, които преди биха били пагубни за него.
Джоузеф несъзнателно изговаряше всяка дума в унисон с Никанж.
– Престани! – каза Лилит остро.
Никанж промени връзката, без да отклонява вниманието си.
– Легни тук с нас – каза то, Джоузеф вече не говореше заедно с него. – Защо трябва да стоиш там сама?
Мина ѝ през ума, че няма нищо по-прелъстително от това, едно оолои да ѝ говори с този тон и да прави този определен намек. Усети, че е станала, без да се замисля, и че е пристъпила към леглото. Спря да ги погледне. Дишането на Джоузеф беше преминало в нежно похъркване и той спеше удобно подпрян на Никанж. Тя се беше пробуждала много пъти в същата поза. Не си даде вид, че иска да откаже поканата на Никанж. Никанж можеше да ѝ осигури интимно преживяване с Джоузеф, което щеше да надмине всяко едно възможно човешко преживяване. То даваше, за да изпита същото. Това е нещото, запленило Пол Тайтъс, помисли си тя. Точно това, а не мъката му по изгубеното или страхът от разрушената Земя.
Тя сви юмруци и се опита да се въздържи.
– Това няма да ми помогне – каза тя. – Само ще направи нещата по-мъчителни, когато теб те няма.
Никанж освободи едно от сетивните си пипала, с които беше обвил кръста на Джоузеф, и го протегна към нея.
Тя се задържа права за момент, искаше да докаже на себе си, че все още контролира поведението си. След което разкъса якето си, грабна грозния, приличащ на хобот на слон орган, позволявайки му да се увие около нея, докато лягаше в леглото. Тя притисна тялото на Никанж между нейното и това на Джоузеф, поставяйки го за първи път в ролята на оолои между две човешки същества. За миг това я уплаши. Точно по този начин един ден тя можеше да забременее с нечовешко дете. Не сега, когато Никанж искаше друго от нея, но един ден. Веднъж щом проникнеше в централната ѝ нервна система, можеше да я контролира и да прави каквото си иска с нея.
Тя усети, че то трепери, и знаеше, че е проникнало в нея.
7
Не загуби съзнание. Никанж не искаше да изпита всичко в чистия му вид. Даже и Джоузеф беше в съзнание и не изпитваше страх, защото Никанж контролираше чувствата му и го поддържаше спокоен. Лилит нямаше нужда да бъде контролирана. Можеше да вдигне свободно ръката си над Никанж и да докосне хладната, привидно безжизнена ръка на Джоузеф.
– Не. – Никанж прошепна тихо в ухото ѝ или вероятно го предаде директно на слуховия нерв. То можеше да прави това – да стимулира сетивата ѝ индивидуално или в каквато и да е комбинация, за да постигне идеална халюцинация. – Само през мен – настоя то.