Тя осъзна, че Гейбриъл я гледа.
– Още се притесняваш за тях, нали? – попита той.
Тя кимна.
– Мисля, че ти повярваха. Всички, не само ван Верден и Джийн.
– Знам. Така ще е известно време. После някои от тях ще решат, че съм ги лъгала или че мен са ме лъгали.
– А сигурна ли си, че не е така? – попита Тейт.
– Сигурна съм в обратното – каза Лилит. – Най-малкото са пропуснали да ми кажат неща.
– Но тогава...
– Това е, което знам – каза Лилит. – Спасителите ни, нашите похитители са извънземни. Ние сме на борда на техния кораб. Видяла съм и съм усетила достатъчно, включително и безтегловност, за да съм убедена, че това наистина е космически кораб. Ние се намираме в Космоса. И сме в ръцете на хора, които могат да манипулират ДНК така естествено, както ние боравим с моливи и химикалки. Това е, което знам. Това казах на всички вас. Но ако някой се усъмни в тази истина и повлияе на другите, то ще имаме късмет, ако единственото нещо, което ни направят, е да ни приспят и разделят.
Тя погледна към тримата и се напрегна да се усмихне.
– Край на словото – каза тя. – Трябва да взема нещо за Джоузеф.
– Трябваше да го доведеш тук – каза Тейт.
– Не се тревожи за това – каза Лилит.
– Можеш и на мен да ми носиш ядене от време на време – каза Гейбриъл на Тейт, когато Лилит си тръгна.
– Видя ли какво направи! – провикна се Тейт след нея.
Лилит се улови, че се усмихва непринудено, докато вземаше още храна от шкафовете. Неизбежно беше някои от хората, които тя пробуди, да не ѝ вярват, да не я харесват и да не ѝ се доверяват. Поне имаше други, с които можеше да говори и с които можеше да се отпусне. Имаше надежда, само трябваше да предпази скептиците от самоунищожение.
9
Известно време Джоузеф не искаше да говори или да взема храна от ръцете ѝ. Веднъж щом осъзна това, тя седна с него и започна да чака. Не го пробуди, когато се върна в стаята, запечата вратата и спа до него, докато движенията му не я събудиха. Пос-ле седна изправена до него, притесняваше се, но не почувства никаква враждебност от негова страна. С облекчение разбра, че присъствието ѝ не му е противно.
Той се опитва да сложи в ред чувствата си, помис-ли си тя. Опитва се да разбере какво се беше случило.
Тя сложи няколко парченца плод на леглото между тях. Знаеше, че няма да ѝ отговори, но въпреки това каза:
– Беше невросензорна илюзия. Никанж директно стимулира нервите и ние си припомняхме или създавах-ме преживявания, които да подхождат на чувството. На физическо ниво Никанж чувства това, което чувстваме ние. Не може да чете мислите ни. Не може да си позволи да ни нарани, освен ако не желае да изпита същата болка. – Тя се поколеба. – Каза, че те е направил по-силен. В началото трябва да внимаваш и да правиш упражнения. Няма да могат да те раняват лесно. Ако нещо се случи с теб, раните ти ще заздравеят бързо като моите.
Не каза нищо, нито я погледна, но тя знаеше, че я е чул. Нямаше вид на отсъстващ.
Тя поседя с него, чакаше, учудващо спокойна, като гризеше от плода от време на време. След известно време легна, краката ѝ опираха в пода, а тялото ѝ бе изтегнато по дължината на леглото. Движението ѝ го привлече.
Той се обърна и се загледа в нея, все едно беше забравил, че е там.
– Трябва да ставаш – каза той. – Развиделява се. Сутрин е.
– Говори ми – каза тя.
Той разтри главата си.
– Не беше реално? Нищо от това?
– Не се докоснахме.
Той грабна ръката ѝ и я задържа.
– Това нещо... то извърши всичко?
– Невросензорна стимулация.
– Как?
– По някакъв начин се закачат за нервната ни система. Те са по-чувствителни от нас. Те изпитват много по-интензивно това, което ни се струва някакво кратко, мимолетно усещане – и го усещат, преди ние да сме го осъзнали. Това им помага да преустановят нещо, което може да ни причини болка, преди да забележим, че са започнали да го правят.
– Правили ли са ти го преди?
Тя кимна с глава.
– С други... мъже?
– Сама или с другарите на Никанж.
Той стана внезапно и започна да крачи из стаята.
– Те не са човешки същества – каза тя.
– Тогава как могат... Нервната им система не може да е като нашата. Как могат тогава да ни накарат да почувстваме това... което аз почувствах?
– Като натискат правилните електрохимични бутони. Нямам претенциите да го разбирам. Това е като език, за който имат специална дарба. Познават телата ни по-добре, отколкото ние самите ги познаваме.