– А как успявате да ги следите през дърветата? – поиска да узнае Джоузеф.
– Корабът ги следи. Ако нещо им се случи, има кой да се погрижи за тях.
И други хора започнаха да напускат селището. Дните минаваха и някои от оолоите станаха видимо неспокойни. Страняха от другите, заставаха неподвижно, като камъни, прибрали глави и пипала към тялото, подобно на корави тъмни буци, които по думите на Лия приличаха на отвратителни тумори. Все едно дали ще им крещиш, ще ги вали дъжд или ще се спъваш в тях, те не се помръдваха. Когато пипалата на главите им престанаха да следят движенията на околните, при тях дойдоха половинките им, за да ги обгрижват.
От гората излизаха мъжки и женски оанкали и отиваха при техния оолои. Лилит не знаеше някой да ги е викал, но забеляза пристигането на първата двойка. Случи се веднъж, когато беше отишла на едно място край реката, където растеше хлебно дърво, щедро отрупано с плод. Беше се покатерила нависоко, хем да понабере плодове, хем да се наслади на уединението и красотата на самото дърво. От малка не я биваше много да се катери по дървета, но по време на обучението беше придобила известна сръчност и увереност и беше заобичала близостта с нещо, което толкова много ѝ напомняше Земята.
От високото тя забеляза двете оанкали, които излизаха от водата. Те сякаш не плуваха към брега, а в един миг, когато наближиха, просто се изправиха и стъпиха на сушата. За миг спряха погледа си върху нея, но после се обърнаха и поеха към селището.
Беше ги наблюдавала безмълвно, но те бяха усетили присъствието ѝ. Още един мъжкар и една женска, дошли да се притекат на помощ на някое поболяло се изоставено оолои.
Щяха ли хората да се почувстват по-силни, ако знаеха, че могат да породят усещането за болест и изоставяне у някое оолои? На оолоите не им понасяше раздялата с някого, който носеше тяхната специфична миризма, техния специфичен химически маркер. Не умираха. Но забавяха жизнените си процеси, отдръпваха се навътре в себе си, докато роднините им не ги извадеха от това вцепенение, или в по-лошия случай, докато някое друго оолои, което изпълняваше ролята на лекуващ, не ги изтръгнеше от това състояние. Но защо не отиваха при половинките си, когато хората ги изоставяха?
Защо се вцепеняваха и позволяваха да се разболяват?
Лилит се върна в селището, понесла на гръб голяма грубо изплетена кошница, пълна със семена от хлебно дърво. Когато пристигна, завари мъжкото и женското оанкали да се грижат за своето оолои, притиснали го помежду си и преплели глави и пипала. Всяко докосване между тримата се последваше от сключване на пипала. Позата им беше много интимна и затрогваща, но наоколо се бяха излегнали още оолои, които стояха на пост, като си придаваха безгрижен вид. Няколко хора също гледаха какво се случва. Лилит обиколи с поглед селището, докато се чудеше колко от тези, които в момента не бяха тук, нямаше да се върнат от експедициите из гората или събирането на плодове през деня. Дали пък тези, които не се завръщаха, не се събираха на едно място в някоя друга част на острова? Дали не си бяха направили заслон? Дали точно в този момент не правеха лодка? Изведнъж я порази следната мисъл: Ами ако бяха прави? Ами ако по някакъв начин наистина бяха попаднали на Земята? Ами ако наистина се окаже възможно да се качиш в лодка и да загребеш с весла към свободата? Ами ако независимо от всичко, което беше видяла и почувствала, всичко се окаже някаква груба шега? Но как би могло? И защо да го правят? Защо им трябва на оанкалите да си създават толкова много грижи?
Не. Тя не разбираше защо оанкалите бяха извършили голяма част от нещата, но вярваше в няколко основни истини. Корабът. Земята, която чакаше реда си да бъде повторно завладяна от хората. Цената, която оанкалите трябваше да заплатят, за да спасят нищожните отломки от оцелялото човечество. Само че все повече и повече хора напускаха селището. Къде отиваха? Ами ако... Тази мисъл не ѝ даваше покой, независимо от това, което си мислеше, че знае със сигурност. Ами ако другите са прави?
Откъде идваше това съмнение?
Вечерта, докато носеше наръч дърва за огрев, Тейт се изпречи пред нея.
– Кърт и Селин избягаха – каза тихичко. – Селин ми беше намекнала нещо такова.
– Но не мога да повярвам, че едва сега посмяха.
– Аз пък не мога да повярвам, че Кърт не е разбил главата на някое оанкали, преди да избяга.
Лилит кимна и пристъпи, за да свали на земята наръча дърва.
Тейт също направи крачка и отново ѝ попречи да мине.