– Реши, че мога да ви бъда от полза! Реши, че като съм с вас, ще намерите по-добра прехрана и ще успеете да оцелеете в гората. Изобщо не си и помислял, че ми правиш услуга, напротив, помислил си, че правиш услуга на себе си. Добре, тогава. – Тя погледна и останалите. – Само че тая няма да я бъде. Не и докато всички си седите и чакате да стана вашият Юда. – Тя въздъхна. – Да тръгваме.
– Чакай малко – каза Алисън, защото хората се размърдаха. – Ти все още смяташ, че сме на кораб, нали?
Лилит кимна.
– Да, намираме се на кораб.
– Има ли и други, които смятат така? – попита Алисън.
Мълчание.
– Не знам къде сме – отвърна Лия. – Не мога да си представя как всичко това може да бъде част от кораб, но каквото и да е, където и да се намираме, ще го изследваме и сами ще се убедим. Много скоро ще узнаем.
– Но нали тя вече знае – настоя Алисън. – Лилит знае, че това е кораб, без значение каква е истината. Тогава какво търси тук?
Лилит понечи да отговори, но Джоузеф я изпревари.
– Тя е тук, защото аз я помолих. И аз като вас изгарям от нетърпение да проуча това място. Обаче искам тя да е до мен.
Лилит се прокле, че не беше заобиколила дървото, за да не ѝ се налага да посреща вторачените им погледи и неловкото мълчание. Мнителността им.
– А, значи, това било? – попита Гейбриъл. – Дошла си, защото Джо те е помолил?
– Да – отвърна тя спокойно.
– Иначе щеше да си останеш при оанкалите?
– Щях да остана в селището, да. В крайна сметка аз съм наясно, че там ще оцелея. Пък и ако това наистина са последни изпитания, аз вече съм ги издържала.
– И каква оценка получи от оанкалите?
Стори ѝ се, че това бе най-искреният въпрос, който той ѝ беше задавал, изпълнен едновременно с враждебност, мнителност и презрение.
– Нямаше оценки, а само да и не, Гейб. Изпит на живот и смърт.
След което се обърна и продължи нагоре покрай реката, като проправяше пътека за останалите. Не беше изминала и няколко крачки, когато чу, че бяха тръгнали след нея.
5
В горната част на течението на реката се намираше най-старата част на острова, където имаше най-много от онези огромни столетни дървета, повечето от които с широки подпорни корени. Някога тази земя е била част от сушата, но постепенно се беше превърнала първо в полуостров, а когато реката беше променила хода си, беше прекъснала напълно крехката връзка със сушата. Или най-вероятно беше станало така. Това поне беше илюзията, която оанкалите искаха да създадат. Ала дали беше илюзия?
Лилит си даде сметка, че колкото повече върви, толкова по-чести ставаха миговете на съмнение. Тя не беше идвала насам. Но подобно на оанкалите, не се притесняваше, че може да се загуби. С Никанж на няколко пъти се бяха разхождали из вътрешността на острова и за нея не беше никакъв проблем, докато поглежда нагоре към зелените корони на дърветата, да поддържа убеждението си, че се намира в огромно затворено помещение.
Но реката ѝ се стори много широка. Докато вървяха покрай брега, пейзажът от другата страна се сменяше, приближаваше, на места изглеждаше по-гъсто залесен, на други – по-рехав откъм растителност, ниски скали се редуваха с равни пространства, които се спускаха към водата, където се сливаха, почти без изкривяване на очертанията, с отражението си във водата. От време на време различаваше върхарите на някои дървета. Онези, които извисяваха ръст над морето от зеленикави корони.
– Трябва да се установим за през нощта – каза тя, когато слънцето ѝ подсказа, че следобедът преваля. – Ще лагеруваме тук, а на сутринта ще започнем да правим лодка.
– Идвала ли си на това място преди? – попита Джоузеф.
– Не съм. Но околността ми е позната. Ето тук е най-тесният участък на реката. А сега да почваме да си правим навес. Всеки момент ще завали.
– Чакай малко – спря я Гейбриъл.
Тя го погледна и се досети какво щеше да последва. По навик пак беше взела нещата в свои ръце. Сега той щеше да започне с упреците си.
– Не ти предложихме да дойдеш с нас, за да ни поучаваш – каза той. – Вече не сме в затворническата стая. Вече не можеш да ни заповядваш.
– Доведохте ме с вас заради знанията, които не притежавате. Какво искате да правите? Да продължите да вървите, докато стане твърде късно, за да си нап-равите навес? Или да спите довечера в калта? А може би искате да намерите още по-широк участък от реката, откъдето да преминете отсреща?
– Искам да открия другите, ако още не са ги заловили.
Лилит се поколеба за миг, изненадана от думите му.