Хеймър се усмихна сухо.
— Бих казал, да. Просто всяко пени, което имам.
— Какво?
Хеймър изреди подробностите с делови, енергичен тон. Главата на Бороу се завъртя.
— Вие искате да кажете, че предавате цялото си състояние в помощ на бедните от източните квартали и ме назначавате за свой посредник?
— Точно така.
— Но защо?
— Не мога да ви обясня — бавно, изрече Хеймър. Спомняте ли си нашия разговор за видения миналия февруари? Е, аз съм в плен на едно такова видение.
— Превъзходно! — Бороу се наведе напред с грейнали очи.
— Няма нищо толкова превъзходно — каза мрачно Хеймър. — Хич не ме интересува беднотията в източните квартали. На тях им трябва само воля и решителност! Аз самият бях много беден — и се измъкнах от това. Но се налага да се освободя от парите си, а купищата идиотски общества не трябва да се доберат до тях. Докато вие сте човек, на когото мога да имам вяра. Нахранете или телата, или душите им — за предпочитане е първото. Аз също съм бил гладен, но вие можете да постъпите, както ви допада.
— Такова нещо не ми се е случвало досега — заекна Бороу.
— Цялата работа вече е приключена — продължи Хеймър. Адвокатите са уредили всичко и аз съм подписал всичко. Мога да ви кажа, че през последните две седмици бях доста зает. Да се отървеш от едно богатство е почти толкова трудно, колкото и да го събереш.
— Но вие задържахте ли си нещо?
— Нито пени — каза живо Хеймър. — Най-малкото не е точно така. В джоба си имам монета от два пенса. — И той се разсмя.
После се сбогува с удивения си приятел и пое по тесните улички, вмирисани на порока. Думите, които току-що бе изрекъл толкова радостно, се върнаха при него с болезненото чувство на някаква загуба. „Нито пени!“ Не беше запазил нищо от цялото си несметно богатство. Сега се боеше — боеше се от бедността, глада и студа. За него саможертвата нямаше сладостен вкус.
И все пак зад всичко това той съзнаваше, че тежестта и заплахата се бяха вдигнали, вече не беше така потиснат и смазан. Скъсването на веригите го беше наранило и попарило, но пред него сега беше видението на свободата, за да му даде сили. Материалните му нужди можеха да замъглят Призива, но не можеха да го унищожат, защото той знаеше, че е нещо безсмъртно, което не може да загине.
Във въздуха се носеше мирисът на есента и вятърът беше леден. Той усети студа и потрепери, а после изпита и глад — беше забравил да обядва. Това доближи съвсем бъдещето до него. Невероятно, че се бе отказал от всичко — от комфорта, от лесния живот, от топлината! Тялото му закрещя безпомощно. И отново почувства в себе си радостта и възторга от свободата.
Хеймър се поколеба. Беше близко до станцията на метрото. В джоба си имаше монета от два пенса. Хрумна му да я похарчи за билет до парка, където преди две седмици беше наблюдавал полегналите фигури. Освен този свой каприз нямаше никакви планове за бъдещето. Сега вярваше съвсем честно, че е безумец — нормалните хора не биха постъпили като него.
Но и така да беше, лудостта му се струваше нещо прекрасно и удивително.
Да, сега ще отиде на откритата поляна в парка. Кой знае защо му се щеше да стигне дотам с метрото. Защото метрото за него представляваше всичкият ужас на погребания, затворения живот. От този затвор той ще се издигне свободен към зелената шир и дървесата, които скриваха заплашителните потискащи къщи.
Ескалаторът го понесе бързо и неумолимо надолу. Въздухът беше тежък като в гробница. Застана в самия край на перона, далече от навалицата. От лявата му страна беше тунелът, от който след малко щеше да се появи влакът, подобен на змия. Усети как цялото това място е някак порочно. Край него нямаше никого освен някакъв прегърбен младеж, седнал на скамейка, потънал, както му се стори, в пиянско вцепенение.
В далечината се разнесе глухият заплашителен рев на влака. Младежът стана от скамейката и се затътри нестабилно към Хеймър, който бе застанал на ръба на перона, взрян в тунела.
И тогава — случи се толкова бързо, че му се стори почти невероятно — младежът загуби равновесие и падна.
В един миг стотици мисли се завихриха в главата на Хеймър. Видя свитата купчина прегазена от автобуса и чу дрезгав глас да казва: „Да не земеш сега да се косиш, гос’ине. Нищо не можеше да сториш.“ Заедно с това разбра също, че този живот тук можеше да се спаси, но от него самия. Наоколо нямаше никого, а влакът наближаваше. Всичко това мина през ума му с мълниеносна скорост. И тогава мислите му странно и спокойно се проясниха.
Оставаше му една кратка секунда да реши и в този миг той разбра, че страхът му от Смъртта не е утихнал. Ужасно се страхуваше. И тогава — не беше ли това някаква окаяна надежда? Безсмислено запокитване на два живота?