Това тук бе реалността: малка стая за разпити с чаша кафе от машина, поднесена му от Уордъл, чието отношение бе лишено от враждебността, бликаща от всяка пора на Карвър, но пък нямаше и следа от предишната дружелюбност. Страйк подозираше, че началникът на Уордъл нямаше представа за цялостния обхват на предишното им сътрудничество.
На малка черна табла върху издрасканото бюро бяха поставени седемнайсет пенса в различни монети, единичен ключ „Йейл“ и карта за автобус в пластмасов калъф; визитката на Страйк бе обезцветена и намачкана, но още можеше да се разчете.
— Ами ръчната й чанта? — попита Страйк Карвър, който бе седнал зад бюрото, докато Уордъл стоеше облегнат на шкаф за документи в ъгъла. — Сива. Евтина, на вид пластмасова. Нея не са ли открили?
— Вероятно я е оставила в бордея си или където там е живяла — промърмори Карвър. — Самоубийците обикновено не си носят чанти, като скачат.
— Не вярвам да е скочила — заяви Страйк.
— О, я виж ти.
— Исках да видя ръцете й. Тя мразела лицето й да се мокри, така ми каза. Когато хората се борят във водата, позицията на ръцете им…
— Много мило, че ни предоставяте експертното си мнение — прекъсна го Карвър с ледена ирония. — Знам кой сте, господин Страйк.
Той се облегна на стола си и постави ръце зад тила си, при което показа засъхналите петна пот по ръкавите на ризата си. От него лъхна остра миризма на кисело и лук.
— Бил е в Специалното звено за разследвания във военната полиция — вметна Уордъл от мястото си до шкафа.
— Знам това — излая Карвър и повдигна рошавите си вежди, осеяни с пърхот. — Чух всичко от Анстис за шибания му крак и медала му. Много колоритна биография.
Карвър свали ръце от тила си, наведе се напред и преплете пръсти върху бюрото пред себе си. Яркото осветление не правеше услуга на лицето му с цвят на саздърма и на моравите торбички под очите му.
— Знам кой е баща ти.
Страйк почеса наболата си брада в изчакване.
— Ще ти се да си богат и прочут като татенцето, а? Заради това ли е всичко?
Карвър имаше яркосини и кървясали очи, които Страйк винаги бе асоциирал с холерична, склонна към насилие природа (откакто в армията бе срещнал майор с такива очи, впоследствие даден под съд за причиняване на сериозни телесни увреждания).
— Рошел не е скочила сама. Нито пък Лула Ландри.
— Врели-некипели! — викна Карвър. — Говориш с двамата, които доказаха, че Ландри е скочила сама. Прегледахме най-обстойно всички налични доказателства. Знам какво целиш, да издоиш колкото можеш повече от нещастника Бристоу. Защо ми се хилиш такъв?
— Представям си как ще изглеждаш, когато това интервю попадне в пресата.
— Не смей да ме плашиш с пресата, дръвнико. — Сините очи на Карвър засвяткаха гневно на изопнатото му моравочервено лице. — Да знаеш, че здраво си загазил, и нито прочутият ти татко, нито изкуственият ти крак и военното ти минало ще те отърват. Откъде да знаем не си ли подплашил ти нещастната кучка, че да се реши да скочи? Била е душевноболна, нали? Как да сме сигурни дали не си й внушил, че е извършила нещо нередно? Ти си последният, който я е видял жива, приятел. Никак не бих искал да съм на твое място.
— Рошел прекоси Грантли Роуд и си тръгна от мен толкова жива, колкото сте и вие двамата. Ще намерите някого, който я е виждал и след като се раздели с мен. Никой няма да забрави такова палто.
Уордъл се отдели от шкафа, придърпа пластмасов стол до бюрото и седна.
— Дай да чуем твоята теория тогава — подкани той Страйк.
— Тя е изнудвала убиеца на Лула Ландри.
— Я се разкарай бе — сопна се Карвър, а Уордъл изсумтя и с известно театралничене изобрази колко смешно намира това.
— В деня преди да умре — подхвана Страйк, — Ландри се е срещнала за петнайсет минути с Рошел в магазин в Нотинг Хил. Завлякла Рошел в пробната, където позвънила на някого по телефона и го умолявала да дойде в апартамента й за среща в малките часове на нощта. Този разговор е чут от продавачка в магазина, била е в съседната пробна, те са разделени само със завеси. Момичето се казва Мел, червенокоса, с татуировки.