— Добре ли сте? — подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.
— Нищо ми няма! — извика той в отговор. — Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите — продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.
Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.
Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.
Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.
Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.
Пета част
Felix qui potuit rerum cognoscere causas.
Колко щастлив е човекът, успял да познае нещата.
Вергилий, „Георгики“, ІІ, 490
(превод Г. Батаклиев)
1
— Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си — промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.
— Щях да го направя, само че той е в Рай — обясни Страйк, — а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.
От болката го обливаше пот. Откакто бе седнал до струящия слънчева светлина прозорец във „Федърс“, подтиквайки полицая към бързи действия, Страйк се чудеше дали не е разместил коляното си, или не е счупил малкия остатък от тибията си при падането по стълбището на Ивет Бристоу. Не искаше да се занимава с крака си в таксито, което сега го чакаше до бордюра отвън. Броячът му бавно изяждаше аванса, даден от Бристоу, от когото никога нямаше да получи следващо плащане, защото в днешния ден предстоеше арест, стига Уордъл да решеше да се размърда.
— Признавам ти го, това би могло да сочи към мотив…
— Би могло? — повтори Страйк. — Би могло ли? Десет милиона биха могли да са мотив? Дявол го взел…
— … само че ми трябват доказателства, които да издържат в съда, а ти не си ми донесъл такива.
— Току-що ти съобщих къде ще ги откриеш! Да съм сбъркал дотук? Казах ти, че е било завещание, и ето ти го тук. Издействай съдебна заповед!
Уордъл потърка красивото си лице, сякаш го мъчеше зъбобол, и се намръщи срещу завещанието.
— Господи боже — изпъшка Страйк, — колко пъти да ти го повторя още? Танзи Бестигуи е била на балкона, чула е Ландри да казва „Направих го вече“…
— Стъпваш по много тънък лед, приятел — отбеляза Уордъл. — Защитата прави на кайма онези, които са лъгали заподозрения. Когато Бестигуи установи, че няма никакви снимки, ще отрече всичко.
— Нека. Тя няма да отрече. И без това е узряла за признание. Но ако си такова шубе, че да не се задействаш, Уордъл — рече Страйк, който вече усещаше студена пот по гърба си и мъчителна болка в остатъка от десния си крак, — и някой друг близък до Лула Ландри умре, отивам направо при шибаните медии. Ще им кажа, че съм ти предоставил всичката информация, с която съм разполагал, и че си имал пълна възможност да арестуваш убиеца. Ще си изкарам хонорара срещу правата за историята си. Можеш да предадеш това мое послание на Карвър. Ето — продължи той и бутна към него листче, на което бе надраскал няколко шестцифрени номера. — Опитай първо тях. Върви сега за съдебна заповед.
Страйк плъзна по масата завещанието към Уордъл и стана с усилие от високия стол. Извървяването на разстоянието от пъба до таксито му причини нечовешки мъки. Колкото повече натиск упражняваше върху десния си крак, толкова по-раздираща ставаше болката.
Робин бе звъняла на Страйк на всеки десет минути от един часа насам, но той не вдигаше. Звънна му отново, докато той мъчително се изкачваше по металните стълби към офиса си и се избутваше нагоре главно с помощта на ръцете си. Тя чу рингтона му да отеква на стълбището отвън и забърза към площадката.