— Ще яздиш отпред — каза той. — Готова ли си?
— За какво?
— Да се качиш. Сложи лявата си ръка на седлото и левия си крак в ръцете ми.
— А раните ти? — възпротиви се тя, макар че направи това, което й казваше.
— Хайде, хоп!
Сара се озова на седлото толкова бързо, че ястребът дори не разпери крилете си.
— Засега не слагай крака си в стремето. — Гласът му беше тих и мек. — Ще се метна зад теб на седлото. Готова ли си?
Преди Сара да се усети, Кейс вече беше зад нея.
— Можеш ли да яздиш без стремена? — попита той със същия тих глас.
— Обикновено яздя дори без седло.
— Добре. Така ще е по-добре за болния ми крак.
— Къде си се научил да говориш така?
— Как?
— С този меден гласец.
— Навремето обучавах коне и така ги успокоявах.
— Успокояваш и птиците.
— А хората?
Ъгълчетата на очите му леко се повдигнаха нагоре.
Когато си пое дъх, ароматът на рози, слънце и чистота изпълни ноздрите му. Никога преди не беше вдишвал толкова прекрасен парфюм.
Тя има нужда от по-голям брат, а не от любовник, напомни си той. „А аз също искам да бъда такъв за нея.“
Той се понамести на седлото, за да прикрие растящата си ерекция. Опитваше се да забрави усещането, което изпита, когато повдигна Сара, когато се блъснаха на вратата.
Тя е точно такава, каквато трябва да бъде! Не е толкова дребна, че да я изгубиш в леглото, но не е и като врата на хамбар, като Лола.
— Виждаш ли онази пукнатина вдясно? — попита Сара.
— Да.
— Тръгни натам. Там е пътеката за нагоре. Колкото повече конят се отдалечаваше от реката, толкова по-суха ставаше земята. Дърветата постепенно бяха изместени от ниски храсти. Виждаха се и кактуси там, където земята беше прекалено суха за трева.
Скърцането на кожа и дишането на коня бяха единствените звуци, които се чуваха в късния следобед.
Както обикновено, Кейс се оглеждаше непрекъснато, търсейки възможна опасност. Но този път не виждаше нищо, освен суровата красота на пейзажа, в който камъните бяха придобили цвят на ръжда и форми, които можеха да учудят и човек с огромно въображение.
— Колко още трябва да вървим? — попита Кейс.
— Виждаш ли онази каменна грамада вляво? Продължавай нататък.
Крикет се запрепъва в камъните, но въпреки че носеше двоен товар, нищо не издаваше, че това го затруднява.
— Тук е добре — обади се Сара.
Кейс слезе от коня. Протегна ръце нагоре, за да й помогне, и в същия миг светлината проблесна в очите й и те придобиха златист оттенък Косата й пламтеше като огън.
Той едва се сдържа да не махне шапката й, да развърже плитките й и да преплете пръсти в копринените пламъци.
Желанието го завладяваше и той се ядоса на себе си. Вдигна Сара от седлото, остави я на земята и бързо отстъпи встрани.
Фактът, че куцаше, въобще не му помогна да забрави мъжките си желания.
— Знаеш, че този ястреб ще изяде някое от пилетата ти — каза той, стараейки се гласът му да звучи безстрастно.
Тя му хвърли един кос поглед. Въпреки че той изглеждаше съвсем спокоен, усети, че не е точно така.
— Все ще ми останат достатъчно.
Кейс сви рамене.
— Стой тук, докато не пусна ястреба — продължи Сара. — Ще ми е необходимо място, за да размахам ръката си.
Говорейки нежно на птицата, тя се упъти към една надвиснала скала. Усетил топлия вятър, ястребът размаха криле. Сара погали птицата, за да я успокои.
— Тихо, тихо. Гушата ти е пълна. Крилете ти са здрави. Наоколо е пълно с места, където можеш да се скриеш.
След малко птицата престана да се опитва да литне, но по тялото й преминаваха нетърпеливи тръпки, сякаш усещаше, че свободата вече е близо.
Това, което последва, стана толкова бързо, че Кейс дори не успя да проследи движенията на Сара. Тя бързо свали качулката на ястреба с лявата си ръка и замахна силно с дясната, подхвърляйки птицата във въздуха.
Ястребът се спусна зад ръба на скалата и изчезна. За момент Кейс се изплаши, че той не може да лети. Но изведнъж нещо черно се надигна нагоре. Птицата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато изчезна от погледа.
До ушите им долетя дивият му писък.
Леко накуцвайки, Кейси се приближи към Сара. Не обръщаше внимание на болката. Беше му се случвало и преди и не се и съмняваше, че още по-лоши неща го очакват в бъдеще.
Но в момента всичко което имаше значение, беше сребристата тъга, която виждаше в очите на Сара. Застана до нея.
— С ястреба всичко ще е наред — каза тихо той. — Може да лети.
— Знам — гласът й беше дрезгав. — Просто…
— Какво?
— Бих дала душата си, за да полетя с него.
Копнежът в гласа й го прониза. Чувстваше се толкова свързан с нея и чувствата й, че чак го заболя.