Изведнъж и тя се разсмя, почти замаяна от облекчение, че с Кейс всичко е наред, че с Конър всичко е наред, че въобще всичко е наред.
Поне за тази нощ бяха в безопасност.
— И аз самата не предполагах, че знам толкова много подобни думи — призна тя.
Очите му се присвиха. Сара се засмя.
— Сигурно си е заслужавало да ме види и чуе човек как седя и псувам, докато онова вече пораснало момче ме държи здраво.
— Когато започнеш да вършиш мъжка работа, вече не си момче.
Усмивката й изчезна, като си представи какъв ли е бил Кейс на петнайсет години по време на войната и как се е борил тази вечер в една съвсем различна война.
„На зазоряване ще имаш малко повече работа с лопатите“ — бе казал.
Но очите му говореха друго. От тях личеше, че смъртта се заплаща по някакъв начин дори и от победителите.
Сара се обърна, натопи един парцал във ведрото с вода и го изстиска. Приближи се към Кейс.
Той я наблюдаваше с очи, превърнали се в златистозелени изумруди.
От плитката рана на челото му бавно се стичаше кръв. Малки капчици от нея се събираха над лявата му вежда и се търкулваха надолу по бузата му като алени сълзи.
— Не е необходимо… — започна той.
— Необходимо е — прекъсна го веднага тя. Нямаше да му е много трудно да се обърне настрани и да не й позволи да се погрижи за раната му.
Но той не го направи. Седна и я остави да почисти лицето му, сякаш това беше негово право. И нейно.
Тя безмълвно изми лицето му с хладка вода, премахвайки мръсотията и червените сълзи.
Но сенките, които по-рано бе забелязала в очите му, останаха.
Дали има нещо, което може да ги премахне?
— Сигурен ли си, че не си ранен? — прошепна.
— Да.
— Толкова се изплаших за теб, когато чух втората поредица от изстрели. И третата. А после тишината. Тишината, която сякаш нямаше край. Като смъртта.
— Сара…
Но не можеше да измисли никакви думи, които да заличат страха в очите й.
Тя се беше изплашила за него така, сякаш той й беше близък, а не просто един ранен непознат, който съвсем случайно се е озовал в дома й.
Той внимателно я придърпа в скута си.
— Раната ти — възпротиви се тя.
Той я сложи да седне на десния си крак. После я прегърна и погали разпуснатата й коса.
Тя въздъхна и се облегна на него. Известно време успяваше да се бори с чувствата, които бликаха от сърцето й, стягаха гърлото й и караха очите й да горят.
После внезапно, почти безшумно, тя заплака, изливайки мъката, която беше събирала в продължение на толкова много години.
Той изтри сълзите й с пръсти. Прашните му ръце оставяха червени следи по лицето й.
Кейс взе кърпата, с която тя бе почиствала лицето му, разгъна я и намери едно чисто ъгълче, с което да почисти червените следи от нейното лице.
Но сълзите й се стичаха по-бързо, отколкото той бе в състояние да ги изтрие.
— Съжалявам — промълви тя.
— За какво?
— Не… мога да… спра… да плача.
— Никой не те кара да спираш.
— Но аз… аз не плача… никога.
— Няма да кажа на никого.
Тя издаде някакъв звук, който би могъл да бъде смях или ридание, или и двете заедно. И продължи да плаче.
— Не е честно — обади се тя след известно време.
— Кое не е честно?
— Това, че трябваше да излезеш навън и да… да…
— По-добре аз, отколкото Конър — отговори Кейс. — Той все още не се е научил на достатъчно търпение.
— Т-търпение?
— Затова беше тази тишина. Един от Калпепърови се опитваше да ме накара да загубя търпение.
— Аб ли беше? — Сара се опита да прикрие надеждата в гласа си, но не можа.
— Не. Но беше много предпазлив. Тези Калпепърови може и да не са особено мили и почтени хора, но са наистина добри, когато стане въпрос за бой.
Сара потрепери.
— Конър — прошепна тя. — Аб ще го убие. Боже мой, какво да направя?
— Вземи брат си и напуснете „Лост Ривър Кениън.“ — предложи Кейс.
— Нямам никакви… — Гласът й се пречупи. Необходимо й беше известно време, за да продължи. — Нямам никакви пари, които да дам на Конър.
В гласа й имаше болка.
— Той е достатъчно голям, за да си изкарва сам прехраната.
Сълзите отново рукнаха. Тя поклати глава. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-спокоен.
— Конър не би тръгнал никъде, ако трябва да ме остави сама — каза тя. — Опитвала съм и друг път.
— Тогава замини с него.
— И какво ще правя? Ще поема пътя на Лола?
Клепачите му трепнаха.
— Има и други неща, с които би могла да се занимаваш.
Тя се засмя уморено.
— Не и когато си просто едно момиче, което няма нищо друго, освен дрехите на гърба си.