Ют и Конър все още спяха, изтощени от дългите нощи будуване. Продължаваха да стоят на пост на билото, въпреки че бандитите не се бяха появявали от четири дни, от нощта, в която Кейс им показа, че да се промъкваш покрай чужди къщи е един от сигурните начини да умреш.
С бързо движение той стъпи в стремето и се метна на Крикет.
— Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да яздиш? — попита тя за трети път.
— Сигурен съм — отговори той за трети път. — И съм още по-сигурен, че е по-добре да събираме дърва за огъня, отколкото да губим времето си в търсене на съкровището на някой отдавна мъртъв човек.
— Събирай колкото дърва искаш — изстреля в отговор тя. — Аз ще търся среброто.
Тя обърна мустанга си и го насочи към далечния извор на реката.
— По-спокойно, Крикет — каза Кейс, потупвайки жребеца — Не е нужно да препускаш в такава студена утрин.
После провери отново пушката и карабината си. Всъщност не беше необходимо да го прави, но това му даваше възможност да овладее гнева си.
Сара доста дълго време се бе справяла сама. Много бе добра в даването на заповеди, но въобще не можеше да се подчинява на чужди.
С бързо движение Кейс върна пушката в кобура до седлото. В момента, в който хвана юздите, Крикет се стрелна напред, нетърпелив да настигне дребната кобилка на Сара.
— Спокойно, глупчо. Ти си много по-бърз от нея.
Жребецът забави крачка, но съвсем малко. Не обичаше пред него да има друг кон.
Дребният кафяв мустанг вървеше по протежението на „Лост Ривър Кениън“, следвайки пътеката, оставена от дивите животни и индианците дълго преди Хал Кенеди да построи къщата си и да започне да търси испанското сребро.
Сара често поглеждаше към небето. Слънцето още не се беше показало над билото, но и това щеше да стане съвсем скоро.
Трябваше да е тръгнала още преди час, помисли си тя с раздразнение.
Но Кейс не й бе позволил да язди в тъмното, дори при условие че той щеше да бъде с нея. Тя се опита да спори, да го убеди, че трябва да тръгнат по-рано, но нищо не помогна.
Когато Кейс кажеше нещо, то явно ставаше така.
Упорито, непоправимо същество!
Постепенно се отдалечиха на миля от ранчото, после още една и още една. Кобилката дори не учести дишането си.
От време на време Сара поглеждаше през рамо, за да се увери, че Кейс я следва. И всеки път Крикет беше все на едно и също разстояние — на около трийсетина метра зад нея. Жребецът също не показваше признаци на умора, въпреки че носеше почти два пъти по-голям товар от мустанга.
Сара продължаваше да е в лошо настроение, но то постепенно изчезваше с настъпването на деня. Небето беше ярко синьо, изпъстрено с розови облачета.
Как би могла да напусне това място?
Тя често си задаваше този въпрос, откакто сключи онази сделка с Кейс. Единственият отговор беше същият като онзи, който й даваше сили през месеците след смъртта на родителите й.
Щеше да направи това, което е необходимо. Заради Конър, който заслужава повече, отколкото животът му предлага.
Никога не бе съжалявала за решенията, които обстоятелствата я принуждаваха да взема. Просто беше благодарна, че тя и Конър оцеляха, когато толкова други хора загинаха.
Слънцето се показа над билото Кейс непрекъснато оглеждаше околността, но той не търсеше дебнеща опасност. Просто се стараеше да запомни местността.
„Половината от всичко това е мое.“
Убедеността, че е част от тази земя растеше с всеки изминал момент.
Той щеше да умре, но тази земя никога. Нея щеше да я има вечно, недокосната от безчестието и позора на хората.
Когато Сара най-после забави хода на коня си, той остави Крикет да се изравни с малката кобилка.
— Нищо не може да оправи лошото ти настроение, така ли? — попита той равно.
Сара го изгледа с присвити очи, но не каза нищо.
— Може би трябва да минем още няколко мили?
Както винаги, чувството за хумор надделя над раздразнението й. Тя се засмя и поклати глава.
— Ти и Конър.
— Какво?
— И двамата успявате да се справите с мен за нула време.
— Това е така просто защото не си достатъчно твърда за този свят.
Тя изсумтя.
— Не започвай и ти.
— Какво?
— Ют смята, че съм ангел.
Кейс въобще не изглеждаше изненадан.
— Наистина. Убеден е, че съм ангел.
— Когато един мъж се събуди ранен, когато цялото тяло го боли и види отблясъка на фенера в косите ти и усети нежните ти, внимателни ръце върху кожата си… — гласът му заглъхна. После той сви рамене. — Ют едва ли може да бъде обвиняван, че си му се сторила като ангел на милосърдието.
Сара се изчерви.
— Не съм ангел. Попитай брат ми.