— О, аз не се съмнявам Ют е този, който трябва да бъде убеден.
— Опитвах се. Все едно да рецитираш Шекспир пред някоя скала.
— Не бива да забравяш, че Ют те сравнява с другите жени, които е познавал — каза сухо Кейс.
Тя трепна.
— Лола е добра жена. Груба, но почтена.
— Наполовина си права и…
— Какво?
— Голямата Лола е легенда в някои отношения.
— Но това е било отдавна — решително отговори Сара. — Откакто е дошла в ранчото „Лост Ривър“, не е направила нищо, заради което да е нужно да се извинява. Освен псувните, но това не се брои. Не съвсем.
Ъгълчетата на очите му се присвиха.
— Псуването не се брои? — попита той равно — Е, това обяснява всичко.
— Какво?
— Ангел на милосърдието с речник на каруцар. Разбира се, чух това от трети човек. Може да е станала някаква грешка.
Бузите й пламнаха.
— Казах, че не съм ангел.
Подобието на усмивка около очите му стана още по-изразително.
Сара често го поглеждаше, но колкото и да опитваше, не можа да разбере дали Кейс наистина се усмихва.
— Трябваше да те избръсна — каза му тя.
— Защо? — попита той, изненадан от смяната на темата.
— Струва ми се, че се усмихваш под тази четина, но не мога да кажа със сигурност.
— Твърде е студено, за да ходя без четината си — беше отговорът му.
— Нямаше да ти е толкова студено, ако спеше в къщата.
Той не й каза, че ароматът на рози го преследва в сънищата му, дори и когато спеше отвън. Събуждаше се, напрегнат от възбудата. И когато непоносимата болка най-после утихнеше, това никога не беше за дълго. Появяваше се отново, и то в най-неподходящите моменти.
Като например сега.
Проклинайки наум, той се намести на седлото. Безполезно. В това състояние, просто нямаше възможност да язди удобно.
— Защо не спиш при Конър? — попита тя. — До печката има достатъчно място.
— Брат ти се върти като млад бик.
— Но какво смяташ да правиш, когато завали сняг?
— Каквото съм правил винаги.
— И какво е то?
— Оцелявам.
Думата прониза Сара като острието на меч.
— В живота има и нещо повече от обикновеното оцеляване — каза тя.
— Да. Земята.
— Имах предвид надеждата, смеха, любовта.
— Те умират с хората, а земята на умира. Тя остава завинаги.
Погледът и тонът му подсказваха, че темата е приключена.
Известно време Сара мълча. Но в крайна сметка любопитството й към миналото му надделя.
— Какво се случи? — попита смело тя.
— Кога?
— Защо в теб няма нито надежда, нито смях, нито любов?
Кейс не отговори.
— Това има ли нещо общо с Емили? — продължи Сара. — Да не би тя да е избягала с друг мъж и да е разбила сърцето ти?
Той рязко изви глава към нея. Погледът му би могъл да смрази и пламък.
— Какво каза? — попита той тихо.
Устата й пресъхна. Съжали, че позволи на любопитството да вземе връх над здравия разум. Тя преглътна, опита се да заговори и отново преглътна.
— Викаше името й — каза тя, — когато беше в треска и бълнуваше. Непрекъснато викаше името й Емили, Емили, Ем…
— Никога повече не произнасяй това име пред мен! — прекъсна я грубо той.
Настана тишина.
— Мъртва ли е? — попита Сара най-накрая.
Но не получи отговор. Кейс само я погледна и извърна глава.
Болката, която почувства, изненада Сара. Е, това поне дава отговор на един от въпросите, които я измъчваха Кейс е обичал Емили, а тя го е предала.
— Не всички жени са такива — каза тя. Той отново не каза нищо.
— Добре. Затворил си се в себе си като мечешки капан. Но никой ли не ти е казвал, че ако поговориш с някого, това може да облекчи болката.
Той я погледна косо.
— Ами тогава ми разкажи за брака си, мисис Кенеди — каза той саркастично. — Какво в него беше толкова ужасно, че не искаш никога повече да се омъжваш?
— Това не е твоя… — устата й бързо се затвори.
— …работа? — довърши той спокойно — Тогава защо това, което ми се е случило или не ми се е случило, да е твоя работа?
Отново настъпи мълчание.
Когато Сара насочи кобилката си по една стръмна пътека, се надяваше, че мислите на Кейс са по-приятни от нейните.
Но се съмняваше.
— Предполагам, че има някаква причина да избереш точно този каньон от всичките, през които минахме — каза той, нарушавайки мълчанието.
— Да.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо, или това също не е моя работа?
Тя го погледна. Очите й бяха придобили цвета на буреносен облак. Гласът й също не беше по-приятен.
— На южния склон има развалини — каза тя отчетливо.
— Какви развалини?
— Нещо като крепост, но по-различно.
— Е, това вече ми говори нещо. Сега вече знам точно какво търся.