— Или пък имаш намерение да разделиш земята, като аз остана от едната страна на реката, а ти от другата? — попита той.
Тя отново помълча известно време, а когато му отговори, продължаваше да гледа към орела, вместо към него.
— Не. — Гласът й беше дрезгав. — Мисля, че ще е по-добре, ако ранчото си остане цяло. Освен ако ти не искаш да бъде разделено…
Той поклати глава, но тя не го видя.
— Аз не съм много добър в земеделието, в преденето и тъкането — каза той, — но знам как да се грижа за едно ранчо. Мисля, че ще е най-добре, ако обединим усилията и уменията си така, както го правите заедно с Ют и Лола.
На Сара й беше невъзможно да проговори, защото щеше да издаде мъката, която бе сграбчила сърцето й. Тя само кимна, като с цялата си душа копнееше за свободата, на която се радваше орелът в небесата.
Кейс огледа стесняващите се пред него стени на каньона. Теренът ставаше все по-стръмен под копитата на коня му.
— Не бих искал да съм тук при наводнение — каза той след малко.
— Много е страшно.
Поразен от ужаса, който прозвуча в гласа й, той се обърна и я погледна. И чак тогава си спомни как е загинало семейството й.
— Съжалявам. Не исках да ти напомням затова.
— Свикнала съм.
— Не ти е било лесно.
— Не, прав си — каза тя равно и срещна погледа му. — Но всеки изживява трудни моменти.
Дъхът му спря. Очите й в момента бяха като огледало — дълбоко в тях имаше сенки на ужас и тъга, ярост и болка.
Но на самата повърхност нямаше нищо. Съвсем нищо.
Това означаваше, че Сара е била дълбоко наранена, както и самият той. Но тя не беше обърнала гръб на чувствата, за да оцелее.
Как е успяла отново да се научи да се смее?
И тогава през ума му премина въпрос, който не си бе задавал никога преди.
Защо?
Защо не се е затворила в себе си, а се е оставила открита за още болка?
Смях, надежда и любов… Пътят към ада е застлан с тях.
А той се беше заклел никога повече да не се връща в ада на болката. И без това едва бе оцелял първия път.
Сара не е глупава. Тя знае каква болка могат да причиняват чувствата.
И въпреки това се усмихва, смее се, плаче. Дори обича.
Точно затова Ют смята, че тя е ангел. Въпреки всичко тя не е станала безчувствена.
От смелостта й му спираше дъхът.
— Кога за първи път видя тези монети? — попита рязко Кейс, притеснен от мислите си.
Тя прие смяната на темата с облекчение, което не показа по никакъв начин.
— След като Хал умря.
— Къде ги намери?
— В една табакера в джоба на сакото му.
— Мислиш ли, че е намерил среброто точно преди да умре?
Сара мълча известно време. Ритмичните удари на конските копита и шумът на вятъра бяха единствените звуци, които се чуваха.
— Не — отговори най-накрая тя.
— Защо?
— Беше излязъл, за да го търси.
Кейс се замисли.
— Къде е умрял съпругът ти?
— Не знам.
— Каза, че Конър го е проследил.
— Брат ми тогава беше на дванайсет години и е бил без кон. Никога преди това не беше се отдалечавал от къщата без мен. Ако конят на Хал не беше намерил обратния път към дома…
Гласът й заглъхна и тя поклати глава, без да довършва изречението.
Кейс имаше намерение да попита какво е правил Конър извън къщата сам и при това без кон, но изражението на лицето на Сара го накара да премисли.
— Върнах се по следите на коня, но валеше като из ведро и не можах да стигна далеч.
— И дъждът изми следите, така ли?
— Да.
— Тогава какъв е смисълът да продължаваш да търсиш? Какво търсиш сега?
— Това, което вече ти казах. Развалини, червени колони и един тесен каньон. Това е всичко, което Конър си спомня.
— Колко места на разстояние един ден път на кон от къщата отговарят на това описание?
— Не знам.
— Приблизително.
— Стотици.
Той изсумтя.
— А колко си прегледала?
— Покрай колко минахме, идвайки насам? — попита тя саркастично.
Това, което не му каза, беше, че има един каньон, в който се страхува да търси, но не знае кой точно е той.
Надяваше се никога да не разбере. От мисълта, че се препъва в костите на мъртвия си съпруг я полазваха студени тръпки.
— Нищо чудно, че нямате дърва за огрев, да не говорим за по-стабилна къща — каза Кейс. — Били сте твърде заети да преследвате глупавите си надежди за съкровището.
— Това си е моя работа.
— Не и когато трябва да те гледам как трепериш от студ всяка сутрин — каза той равно.
Тъй като тя не му отговори, той продължи да разглежда стените на каньона. Прикрепени за скалите, там растяха сребристи пинии, борове и други дървета. Имаше и изсъхнали дънери, които можеха да послужат за огън.