Деца.
По тялото му премина смразяваща тръпка.
Сара беше преживяла достатъчно трудности в краткия си живот и той не искаше да й причинява още болка. Но ако се поддаде на желанието, което го изгаряше, съвсем сигурно щеше да я нарани, и то дълбоко.
Той просто не можеше да й предложи това, от което тя имаше нужда. Единственото нещо, с което разполагаше, беше желанието, което обаче беше опасно и за двамата.
Може би е права. Може би трябва да вземе половината от среброто и да се махне оттук.
Или може би само трябва да се махне.
Но преди тази идея да е узряла в съзнанието му, той я отхвърли.
Достатъчно лошо беше, че трябваше да държи ръцете си далеч от най-съблазнителната жена, която беше срещал.
Да се откаже и от земята беше немислимо.
— Внимавай! — извика Сара.
Едната стена на дупката започваше да се срутва, затова тя се хвърли на земята и се опита да я задържи с ръце. Но бързото движение я накара да залитне и тя се стовари върху Кейс. Той пое тежестта й, без да помръдне и на сантиметър.
Пръстта започна да се свлича в дупката.
— Съжалявам — обади се Сара. — Помислих си, че пръстта ще те затрупа до шията.
— Но вместо това сега и двамата сме затрупани до лактите.
Тя погледна към ръцете си, които бяха изчезнали под пръстта. Както и неговите. Незнайно защо, всичко това й се стори толкова смешно, ще тя изведнъж избухна в гръмогласен смях.
Неочакваният звук така подейства на сетивата му, сякаш току-що се беше насладил на прекрасен слънчев залез.
Погледна към Сара, която се беше надвесила над него, полагайки усилие да не падне надолу с главата в дупката. Само на няколко сантиметра от главата му един чифт сребристосиви очи блестяха с насмешка над живота като цяло и на настоящата ситуация.
Как е възможно тя да продължава да се смее? Видяла е как умира семейството й. Съпругът й също е умрял. Бедна е като църковна мишка. Наоколо е пълно с бандити, нетърпеливи да я сграбчат в ръцете си.
А тя се смее!
— Добре ли си? — попита Сара, останала без дъх.
— Разбира се, че съм добре.
— За момент ми се стори, че нещо те боли.
— За момент ми се стори, че си се побъркала — отвърна той. — Смееше се като идиот.
— Изглеждахме толкова глупаво, заровени до лактите, като деца в пясъка на брега на морето.
Кейс не можеше да понася веселието, което струеше от очите й. Погледна към устата й.
Устните й все още бяха леко отворени от смеха който продължаваше да бълбука в гърдите й. И в следващия момент вече беше толкова близо до нея, че можеше да почувства топлия й дъх върху устните си.
„Не бива да го правя“ — помисли си той. Но въпреки това го направи.
Смехът й заглъхна, когато внезапно почувства горещия му дъх до устните си. После устата му се сля с нейната. Тя инстинктивно се вцепени, очаквайки той да я подчини със сила.
Но вместо това той я вкуси толкова внимателно, въпреки огромното си желание.
Някакъв странен звук се надигна от гърлото й. С върха на езика си тя отвърна на нежното, търсещо движение на неговия.
И двамата усетиха тръпката, която премина през тялото му. Отдръпна се от нея с рязко движение.
— Съжалявам — каза рязко. — Не биваше да го правя.
Объркана, тя го погледна с блестящите си сиви очи.
— Не си прави погрешни изводи — продължи той. — Аз просто… Проклятие! Просто исках да разбера какъв е вкусът на смеха.
Сара си пое бързо въздух. В стомаха й нещо затрептя в отговор на думите му, както и на целувката му.
— И какъв е вкусът му? — попита тя дрезгаво.
— Като твоя, може ли да бъде различен? — отвърна той грубо.
— А аз си помислих, че вкусът му е като твоя.
Той смутолеви нещо под носа си. Когато отново я погледна, очите му бяха чужди, както и гласът му.
— Залепнала ли си тук, или можеш да измъкнеш ръцете си?
Тя го погледна и потрепери.
„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“
Но този път не беше необходимо Кейс да произнася думите на глас. Те бяха изписани на лицето му.
Устните й се свиха в гримаса, която нямаше нищо общо с усмивката. Без да казва нищо повече, тя се изправи и издърпа ръцете си от пръстта. Трепна, когато един остър камък одра китката й.
— Добре ли си? — попита той дрезгаво.
С бързи движения тя изтупа праха от ръкавиците си.
— Разбира се. А ти?
Без да казва нищо, той също издърпа ръцете си, но ги държеше по някакъв странен начин, сякаш изпитва болка от движението.
— Ти си ранен! — извика тя.