— Как би могъл… о, да! Муди не подковава мустангите си.
Кейс си представи долната част на каньона. Те се намираха в основата на една подобна на дърво мрежа от сухи каньони. „Лост Ривър Кениън“ беше стволът на дървото. Там, където малкият каньон, в който се намираха, се свързваше с един друг, по-голям, имаше няколко места, където човек би могъл да се скрие и да устрои засада.
Повече не чуха нищо. Когато тя отново се опита да заговори, той затисна устата й с ръка.
Тя ухапа палеца му.
Нежно.
През тялото му премина гореща вълна.
Боже Господи! Точно сега ли намери да се държи по този начин?
Кейс стисна зъби и съсредоточи слуха си върху по-далечните звуци, вместо върху тихото дишане на жената под себе си.
И чу това, което не искаше да чува. Удари на копита в скала така, сякаш мустанги или мулета слизат надолу по склона.
Претърколи се настрани.
— Оставаш тук и няма да се изправяш каквото и да се случи — каза той тихо.
— Къде отиваш? — Гласът й беше по-тих и от неговия.
— Да взема карабината си.
— А къде е тя?
— До онази колона — отговори той и посочи мястото.
— Ще се промъкна дотам по корем.
Една силна ръка я плесна по дясното бедро.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той гневно.
— Това, което ти казах — ще донеса карабината ти.
— Ще стоиш тук.
— Моят крак не е ранен — противопостави се тя. — А твоят е.
Кейс я изгледа с поглед, който би разтопил и желязо.
— Ще стоиш тук!
Тя стисна устни, но остана на мястото си.
— Каквото и да се случи, не се показвай. Първият, който надигне глава, получава куршум между очите. В тази игра е нужно търпение.
— Разбирам — каза тя съвсем тихо. — Няма да мърдам оттук.
— Обещай ми.
— Да.
Усети нещо студено в дясната си ръка. Погледа към нея и видя, че това е револверът му.
— Ако видиш нещо, което не ти харесва, застреляй го. На разстояние, по-голямо от трийсет метра, пистолетът стреля леко вляво. Ако целта е над шейсет метра, премести дулото с два сантиметра надясно. Ако целта е по-далеч, въобще не стреляй. Разбрали ме?
Сара кимна.
— И внимавай да не ме застреляш по погрешка — добави Кейс още по-тихо.
— Не стрелям по нещо, което не мога да видя.
— Това би могло да бъде някакво успокоение, ако не ми беше толкова ядосана, че да ти се иска жив да ме одереш.
Зъбите й проблеснаха върху почернялата от праха кожа.
— От кожата ти ще стане добра постелка. Наистина ми омръзнала гледам този гол глинен под.
— Ако не ме застреляш, ще ти направя дъсчен под.
— Сделката е сключена.
Сара не виждаше лицето му, но усети, че той се забавлява.
Някой ден ще го накара да се засмее, закле се тя пред себе си.
Той напусна прикритието на скалните колони, влачейки се по корем.
Нито веднъж не вдигна главата си по-високо от камъните. Прашните му дрехи и кожа се сливаха с пейзажа.
Сара трябваше да присвие очи, за да се увери, че вижда Кейс, а не сенките на храстите.
Нищо чудно, че е толкова добър ловец, помисли си тя. Може да се промъкне толкова близо до дивеча, че направо да се протегне и да го сграбчи за гърлото.
Кейс изчезна.
Полази я студена тръпка. Премига веднъж и още веднъж, но не виждаше нищо. Наистина беше изчезнал.
И в този момент разбра как бе оцелял през онази нощ, когато тримата бандити не успяха.
Но въпреки че бе толкова добър в преследването, през тази нощ той за малко не бе загинал. Някои от мъжете, с които си имаше работа, бяха добри почти колкото него.
По гърба й потече студена пот. Страхуваше се както за Кейс, така и за себе си. Не й харесваше мисълта, че някаква сянка се движи към нея и може да бъде убита, преди дори да е успяла да извика.
Започна бавно да премества ръката с револвера, докато най-после той застана пред очите й. Оръжието беше твърде тежко за нея. Без да поглежда, тя опипа земята покрай себе си, търсейки камъни. Когато намери достатъчно, направи малка купчинка пред себе си и подпря револвера на нея.
Чакаше.
Изстрел на карабина наруши тишината. Почти в същия момент се чу ответен изстрел от посоката, в която изчезна Кейс. Куршумите пищяха и рикошираха в тесния каньон.
Сара трепереше, но насочи револвера към долната част на каньона и се помоли Кейс да не е ранен.
Чу се тропот на копита. Каменните стени караха всеки звук да отеква многократно, така че тя въобще не можеше да се ориентира къде точно се намира конят.
Изведнъж главата на Кейс и карабината му се показаха над храсталака. Той стреля, сложи нов патрон, стреля, отново зареди и отново стреля. Изстрелите бяха толкова бързи, че прозвучаха като грохот на гръмотевица.
Тропотът на копитата се забави и постепенно заглъхна.