Засвириха куршуми от съвсем различна посока.
Сара чакаше, но Кейс не стреля отново.
Беше същото като през онази нощ, когато бандитите нападнаха ранчото. Тя чакаше и се ослушваше, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. В стомаха й ужасът се беше свил на топка.
Дали е ранен?
Да лежи, да чака и да се чуди, беше противно на природата й. Реши да се промъкне към Кейс и да провери какво е станало. Конър не беше тук, за да я държи и да не й позволява да разбере нищо.
Но въпреки това не помръдна.
Беше дала дума на Кейс, че ще остане на мястото си.
Той нямаше да очаква тя да се промъква към него. Ако е жив, по-добре да не му отвлича излишно вниманието. Ако е мъртъв, по-добре да не издава местоположението си. Ако беше ранен…
Тази мисъл беше непоносима.
Стиснала здраво револвера, тя прехапа устни и се помоли Кейс да се върне отново при нея.
След известно време се чу крясък на ястреб.
Тя отговори с треперещи устни.
Само след няколко секунди Кейс пролази през храсталака и се върна под прикритието на колоните. Беше потен, мръсен и издраскан.
Карабината в ръката му беше чиста и готова за стрелба.
— Колко? — попита Сара тихо.
— Трима.
— Къде?
— Двама идват нагоре към каньона.
— А къде е третият?
— На път за ада.
Сара въздъхна.
— Недей да го съжаляваш — продължи Кейс тихо. — Когато го уцелих, той стреляше в жилетката ти.
Устата й внезапно пресъхна.
— Дали е мислил, че това съм аз?
— Не го е било грижа дали си ти, аз или Конър.
Мисълта, че брат й може да бъде убит, промени изражението й.
— Надявам се, че на този бандит адът ще му хареса.
— А аз се надявам да не му хареса.
Спокойният му тон предизвика още една студена тръпка по тялото й.
— А сега какво? — прошепна тя.
— Ще чакаме.
— Какво?
— Каквото и да се случи.
— А ако Ют и Конър са чули изстрелите? Понякога звукът се чува надалеч в тези каньони.
— Ют знае, че не бива да се хвърля като сляп, когато има стрелба.
— Конър — беше единственото, което успя да каже. Кейс не отговори. Вместо това присви очи над карабината, издиша и съвсем леко натисна спусъка.
Звукът от изстрела сякаш разцепи главата на Сара. В долната част на каньона един мъж се претърколи. Тялото му се плъзна по склона и се спря в една скала. Човекът или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.
— Калпепър — прошепна тя. В гласа й се четеше надежда.
— Не. Много е нисък и твърде мургав.
Отново настана тишина. Не се чуваше нищо друго, освен вятърът, който свиреше между скалите.
След около четвърт час през тялото на Сара започнаха да преминават тръпки. Ризата и панталоните й бяха достатъчни, за да я предпазват от студа, докато влачеше тежките дървета. Но лежането върху голата земя в северната част на скалист каньон посред зима, беше съвсем друго нещо. Топлината се изцеждаше от тялото й с всеки удар на сърцето.
С крайчеца на окото си погледна към Кейс, който беше гол до кръста. Очите му бяха присвити, нащрек. Дори и да усещаше студа, това не му личеше.
Тя се опита да спре да трепери, но не можеше. Стисна зъби, за да спре тракането им, което сигурно го разсейваше.
След още десет минути ръцете й затрепериха толкова силно, че тя вече едва държеше револвера Кейс взе оръжието от ръцете й и го пъхна в кобура.
— Притисни се към мен — прошепна той. — Аз съм по-топъл от камъка.
Тя се прилепи към тялото му. Той се обърна на една страна и после се претърколи така, че тялото й остана под неговото.
— А сега се сгуши като котка.
— Щ-ще ти п-преча.
— Ако направя внезапно движение, запуши си ушите. Чакаха.
След известно време отново се чу тропот на копита. Конят очевидно си отиваше. Беше само едно животно и се движеше много бързо.
— Подкован е — прошепна Кейс.
— Не ме интересува, дори да има крила — промълви Сара под него, — стига само ездачът да го няма.
— Престани да мърдаш.
Тя въздъхна и спря да се движи.
Без да й обръща повече внимание, той продължи да чака и да се ослушва. Всичките му сетива бяха нащрек.
Дълго време единственият звук, който чуваха, беше свиренето на вятъра.
Отишли са си, реши Кейс.
Беше сигурен в това. Бавно и дълбоко си пое дъх. И заедно с въздуха вдиша и присъствието на Сара. Точно в този момент тя миришеше повече на прах, отколкото на рози, но това нямаше значение. Тялото му се напрегна.
— Кейс — прошепна тя.
— Какво?
— Отидоха ли си?
— Така мисля.
Тя понечи да стане.
Преди Кейс да е осъзнал какво прави, се оказа, че я притиска здраво към мястото й.
Като си спомни за жилетката й, надупчена от куршумите, го пронизаха студени тръпки. Можеше и тя да бъде на мястото на дрехата.