— Не ме изкушавай да ти направя бебе — каза той. — Ще намразя и двама ни, ако това се случи. Това ли искаш?
Тя затвори очи и го пусна. Без да каже и дума повече, взе вретеното и започна да преде.
Само миг по-късно от другия край на стаята се чу звукът от триенето на камъни един в друг. Кейс мелеше царевица.
Нито той, нито тя се обадиха повече тази вечер.
Глава 19
— Този мъж е все сърдит — каза Лола, гледайки към купчината смляна царевица.
Сара не каза нищо.
— А и ти доста си попрела — продължи Лола.
— Конър расте по-бързо, отколкото аз тъка.
— А пък Кейс е станал ужасно докачлив.
— Не съм забелязала.
Дрезгавият смях на Лола накара Сара да потрепери.
— Досега не си ли се научила как да охлаждаш страстите на мъжете? — попита Лола.
— За това са необходими двама.
— Искаш да кажеш, че не го желаеш?
— Не. Искам да кажа, че той не ме иска.
— Глупости.
— Амин — промърмори Сара.
Работеше бързо с вретеното. Къделята с вълна под пръстите й се превръщаше в прежда с учудваща бързина.
Лола се направи, че не разбира намека, и не промени темата.
— Той наистина те желае — каза тя.
Вретеното трепна. Преждата се изпъна така, че всеки момент можеше да се скъса.
— Добре — процеди Сара през зъби. — Кейс ме желае, но няма да ме докосне, защото не иска да забременея. Доволна ли си?
Лола изсумтя.
— Момиче, къде ти беше умът, когато ти говорих за гъби, оцет и задруги подобни работи?
Сара вдигна поглед от вретеното. Това, което Лола видя в очите й, я накара да се засмее. Тя извади малката кожена кесийка от джоба на панталоните си и я размаха пред лицето на Сара.
— Спомняш ли си това?
Вретеното падна. Сара погледна към кесийката с премрежени очи.
— А ако не свърши работа? — попита тя.
— А ако слънцето не изгрее утре?
— Сигурно ли е? — настояваше Сара.
— На този свят няма нищо сигурно, освен греха и смъртта. При някои върши работа, при някои — не.
— При теб как беше?
— Никога не съм раждала. Хващах няколко пъти, но не износвах бебетата. След това не хванах повече.
Сара взе кожената кесийка с треперещи пръсти и я пъхна в джоба на панталоните си.
— Добре — каза Лола и кимна. — Сега вече можем да спрем да ходим на пръсти около Кейс. Спомняш ли си как се използват гъбите?
— Да.
Сара се начумери, взе вретеното си и продължи да преде.
Лола изсипа един чувал с козя козина до стола и тръгна към вратата, смеейки се.
— Хлябът ще изгори — извика тя, като излезе отвън.
Сара скочи и извади тавата. После отново седна да преде, чудейки се как ще продължи да търси съкровището, след като Кейс не я пускаше да ходи сама, а и не искаше да идва с нея.
— Госпожо? — обади се един глас от отвън. — Ние сме — Морган и Хънтър. Ако ни подадеш малко фасул и хляб, няма да те притесняваме.
Тя бързо остави вретеното и отвори вратата. Хънтър и Морган свалиха шапките си. И двамата бяха току-що избръснати. Сара се усмихна.
— Въобще не ме притеснявате. Заповядайте, седнете. Ще ви донеса закуската.
— Няма нужда — каза Морган. — Ние сме свикнали да ядем на крак.
— Говори за себе си — обади се Хънтър. — Напоследък свикнах с вкусната храна и доброто сервиране.
Морган се усмихна и показа белите си зъби.
— Елиза те е разглезила много.
Хънтър се ухили, но не каза нищо.
Сара се загледа замислено в усмивката на Хънтър. Дали Кейс е изглеждал така, преди малката Емили да умре? С усмивка, топла като лятото?
— Страхувам се, че тук не мога да ви предложа кой знае какво по отношение на храната — каза тя. — Хляб, каша, чушки и фасул и разни други зеленчуци.
— Звучи прекрасно — каза Морган.
Хънтър премига срещу нея.
— Не обръщай внимание на Морган — каза той. — Той просто се упражнява за пред момичето, което го чака в Тексас.
— Някои може и да имат нужда от упражняване — обади се Морган. — Но не и аз.
Сара се усмихна и извади две очукани чинии, напълни две чаши с вода от една кана и им сипа фасул.
— Свърши ли се кафето, което взе? — обърна се Хънтър към Морган.
— Господи! Извинете ме за момент. Госпожо, сложете да заври малко вода. Ще се върна, преди да сте забелязали, че ме няма.
— Кафе? — повтори Сара. Не беше сигурна, че е чула правилно. — Донесли сте кафе?
— Да — отговори Морган. — Но никога не спирахме достатъчно за дълго, за да си сварим.
— Най-добре ще е, ако застанеш да го пазиш с пушката — извика тя, след като Морган затвори вратата. — Не сме пили кафе, откакто Ют продаде няколко чифта мокасини и малко плат в „Испанската църква“.
Лицето на Хънтър се изпъна като чу името на мястото, където за малко не бяха убили брат му.