Ют сви рамене.
— Днес. Утре. Следващата седмица. За мен това няма значение. Калпепърови вече са тръгнали към ада.
— Нещо конкретно ли имаш предвид? — попита го Хънтър.
— Те направиха жилетката на Сара на парцали. Мислили са, че това е тя. Тръгнали са към ада. Всичките.
Кейс погледна изненадано в тъмните очи на Ют. Преди засадата в каньона, Ют правеше поразии на бандитите просто така.
Но сега вече не си играеше.
— Ще тръгваме ли? — обърна се Ют към Хънтър.
— Аз ще поогледам отзад — каза Морган.
— Гледай да не скочиш върху Конър — каза Сара. — Спи под най-голямото дърво.
Морган се ухили и се запъти към вратата.
— Ще съм много тих, госпожо.
Хънтър и Ют го последваха навън. Вратата се затвори след тях.
Сара се обърна към Кейс. Той я наблюдаваше.
— Ще оседлая Крикет и кобилката ти.
— Защо?
— Отиваме да търсим среброто.
Тя си каза наум, че сърцето й трепна защото щеше да търси съкровището, а не защото видя желанието в очите му.
— Добре.
— Още три коня ще са ни достатъчни ли?
— За всичкото сребро?
Той изсумтя.
— За всичките дърва. Те горят доста по-добре, отколкото глупавите ти мечти.
Глава 20
Леденият вятър брулеше каменната пустиня. Сиви облаци покриваха небето.
— Мирише на сняг — каза Сара.
— Ако завали, утре ще търсим елени, а не сребро.
Кейс се обърна и вдигна яката си.
Сара отвори уста за да спори, но размисли Имаше доста хора които трябваше да бъдат нахранени. А следите на животните се виждаха много ясно върху снега. Това беше възможност, която не трябваше да изпуснат.
— Нямали да поспорим? — подразни я той.
— Аз също обичам да ям.
— Напоследък въобще не забелязвам такова нещо.
Тя не му обърна внимание.
Той се изкуши да я подразни. По-лесно му беше да понася гнева й, отколкото начина, по който непрекъснато избягваше да го поглежда в очите.
Или пък начина, по който се отдръпваше встрани, за да избегне всякакъв допир с него.
Но въпреки това тя непрекъснато го изкушаваше безмилостно.
Винаги имаше нещо, което да му напомни за неподправената чувственост, която бе открил под страха й. Блясъкът на лампата в косите й, ароматът на рози от кожата й, шепотът на вретеното, когато предеше, извивката на брадичката й, когато наблюдаваше полета на ястребите… всичко, свързано с нея го изкушаваше.
А лекото поклащане на тялото й, докато яздеше пред него, го възбуждаше до болка.
— Хайде, инатести животни такива — измърмори той и дръпна въжето.
Първият мустанг ускори крачка. Трите товарни коня бяха вързани заедно и очевидно искаха едно и също нещо — задниците им, а не главите им да са срещу вятъра.
Кейс огледа каньона, който бързо се стесняваше пред тях. От това, което беше видял досега, предполагаше, че краят му представлява отвесна скала, която само ястреб може да преодолее.
А това не беше приятна мисъл. Това беше същият каньон, в който бандитите бяха стреляли по тях.
„Още един каньон без изход — помисли си той. — Да се надяваме, че проклетите бандити са се отказали да нападат из засада.“
Рано или късно дори и най-тъпият, най-мързеливият разбойник разбира, че да се устройват засади просто не е много умно.
Космите на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Внимателно огледа високите части на каньона за блясък на метал или стъкло, който можеше да издаде присъствието на бандитите. Погледна и конете, търсейки знак, че усещат нещо.
Какво ли бе видяла Сара, докато събираше дърва тук? Няма нищо, което да вдъхва надежда, че съкровището може да е тук.
Просто един от стотиците подобни каньони. Сигурно е по-вероятно да намери игла в купа сено, голяма колкото Тексас.
Не че среброто имаше някакво значение за Кейс. Трябваше да се събират дърва, а това беше единственото нещо, което го интересуваше.
Сара спря, след като отминаха мястото, където им бяха устроили засада предишния път. Бариера от дънери, скали и чакъл преграждаше каньона.
— Само за минутка — каза тя и слезе от коня.
Кейс измъкна краката си от стремената, скочи на земята и хвана ръката й преди още да е направила и две крачки.
— Къде мислиш, че отиваш? — попита я той. Гласът му бе станал дрезгав от желанието, което го изпълваше целия. Тя потрепери леко.
„Как да не го изкушавам, като страстта му ми действа на нервите? — помисли си тя. — А също и моята. Господи, никога не съм предполагала, че мога да желая някои мъж; а ето че сега не мога да мисля за нищо друго, освен че искам да го прегърна силно и да го имам само за себе си. Никога не съм се чувствала така. Дори не съм знаела, че е възможно.“