— Моля? — Леката ирония в гласа му я накара да скочи на крака. Каза си, че не е замаяна. Просто беше седяла доста време и стана рязко.
— Виж, мястото едва ли е подходящо за това.
— За какво? — Грант също се изправи, но спокойно, като бавно раздвижи мускули. — Ние само се целувахме. Това е съвсем нормално. По-популярно е и от приятелския разговор. Вече ми стана навик да те целувам. — Той хвана кичур от косата й и я пусна да се изниже през пръстите му. — А аз не се отучвам лесно от навиците си.
— Смятам, че в този случай… — Джени замлъкна за миг, за да изравни дишането си — Трябва да направиш изключение.
Грант я погледна втренчено, сякаш се опитваше да вникне в някаква загадка.
— Странно създание си, Дженвиев. В един момент — изкусна прелъстителка, в следващия — свенлива девица. Знаеш как да завъртиш главата на един мъж.
Гордостта й тутакси се надигна да я защити.
— Някои мъже се прехласват по-лесно от други.
— Така е. — Той не бе сигурен точно каква емоция го обземаше, обаче не се чувстваше удобно. — Да пукна, ако не си отдъхна, когато си тръгнеш оттук.
Джени слушаше отдалечаващите се стъпки. Наведе се да вземе скицника си, който по някаква злощастна случайност се бе отворил именно на портрета на Грант. Тя се навъси насреща му.
— И аз ще се радвам да те видя за последно. — Затвори блокчето, старателно изтупа джинсите си и се отправи към изхода на двора с мълчаливо достойнство.
По дяволите достойнството!
— Грант! — Джени се втурна надолу по стъпалата и затича след него. — Грант, почакай!
Демонстрирайки всички признаци на нетърпение, той спря и се извърна.
— Какво?
Тя се закова пред него задъхана и опита да си спомни какво бе искала да каже. Не, не би се радвала да го види за последно. И ако още не разбираше защо, имаше право на малко време, за да узнае.
— Мир — реши Джени и протегна ръка. Грант само я погледна. Тя леко се намръщи и преглътна още едно късче гордост. — Моля те.
Обезоръжен от последните две думи, той взе ръката й.
— Добре. — Когато Джени понечи да я дръпне, Грант я стисна по-здраво. — Защо?
— Не зная — отвърна тя нетърпеливо. — Просто един луд импулс да проверя дали мога да се разбирам с грубиян. — Той повдигна въпросително вежда и Джени въздъхна. — Добре, де, изтървах се. Взимам си думите назад. Няма повече.
Грант бавно засука златната й верижка с пръсти.
— Е, и? Сега какво?
Наистина, сега какво? Тя замисли трескаво, докато връхчетата на пръстите му пареха на шията й. Нямаше да му се поддаде, обаче нямаше и да припне като подплашен заек.
— Дължа ти една вечеря — сети се Джени. — Ще ти се отплатя и така ще сме наравно.
— Как?
— Ще ти приготвя вечеря.
— Веднъж вече ми приготви закуска.
— Ала храната беше твоя — възрази тя. Обмисляйки менюто, отправи поглед към селото. — Трябва да купя някои неща.
Той премисли набързо.
— Във фара ли ще ги донесеш?
О, не, не би могла да разчита на разума си там, до бурното море.
— Във вилата. Отзад има тухлено огнище, ако обичаш скара.
Какви ли мисли й щъкат в главата, питаше се Грант, като гледаше искриците в очите й. Знаеше, че не би устоял на изкушението да научи.
— Случва се да хапна по някоя и друга мръвка.
— Чудесно — кимна решително Джени и го хвана за ръка. — Да вървим да напазаруваме.
— Поспри малко — започна той, докато тя го теглеше по тротоара.
— Не започвай да мрънкаш. Откъде да купя пържолите?
— На залива — отговори Грант и я дръпна към себе си.
— О — въздъхна Джени объркано. Той се усмихна на изражението й и обгърна раменете й с ръка. — Отвреме-навреме в Лиймънс Маркет получават по някое хубаво парче месо.
— Откъде? — попита тя подозрително.
Грант бутна вратата на магазина.
— Това си остава мистерия.
Джени не бе сигурна, че го намира за забавно, докато не видя пържола — само една, обаче достатъчно голяма за двама, — докарана от близка ферма и подсигурена с печат върху найлоновата опаковка. Купи също пресни зеленчуци за салата и доволна изведе Грант навън.
— Добре, сега откъде да взема бутилка вино?
— При Феърфийлд. Само там ще намериш алкохол. Ако не си много взискателна спрямо марката.
Докато пресичаха улицата, край тях мина момче с колело. Хвърли поглед на Грант, заби брада на гърдите си и завъртя по-бързо педалите.
— Един от твоите почитатели? — обади се Джени.
— Изгоних го заедно с три негови приятелчета от скалите преди няколко седмици.
— Голям герой си.
Грант само се усмихна, спомняйки си как първоначалният му гняв се бе заменил със страх, че децата ще паднат от скалите и ще се разбият.