Освен твърда почва и скали. Джени забеляза и друго. Природата бе едно неделимо цяло. Слети, морето и земята неуморно си съперничеха. Земята постепенно губеше двубоя, поглъщана от водата сантиметър по сантиметър, година подир година, но не се предаваше.
Джени не устоя на изкушението да нахвърли върху хартия онова, което виждаше. Без да обръща внимание на удължаващите се вечерни сенки, тя спря колата и грабна молив и скицник
На няколко метра от шосето се намираше заливче, развълнувано поради наближаващата буря. Джени подуши гниещи водорасли и риба, ала не сбърчи нос. Знаеше, че миризмата бе част от онова обаяние, което векове наред теглеше волни души към морето.
Тук пръстта бе рохка и влажна, а камъните — гладки. Скупчените край пътя боровинкови храсти бяха натежали от плод. Тя чуваше стенанията на ветреца. Усещаше в него вкуса на морето.
Сега не гонеше срокове, не спазваше разписания, не бе пленница на времето. Отдавна бе отвоювала свободата си. Но уединението бе съвсем ново преживяване за нея. Някой ден, вдишвайки горещите пари на реката и праха на цивилизацията в Ню Орлийнс, щеше да си спомни с носталгия за часа, прекаран на това усамотено прохладно местенце.
Тръпнеща от възбуда, ала със сигурна ръка, Джени рисуваше. Включваше много повече детайли, отколкото бе имала намерение да отрази отначало. Липсата на градски шум и хорска глъч й допадаше. Да, несъмнено щеше да хареса Уинди Пойнт и виличката.
Когато приключи, тя прибра скицника в багажника. Здрачаваше се, инак би останала още. Очакваха я дълги дни за рисуване. И други неща. Кой знае какво можеше да се случи за един месец.
Джени несъзнателно се усмихна и превъртя ключа, за да запали. Моторът изръмжа сърдито и замлъкна. Тя опита отново. Разнесе се глухо хриптене, последвано от едно подозрително „трак“. Колата й бе създала неприятности в Бат. Тамошният монтьор бе постегнал някой и друг болт, завинтил две-три гайки и оттогава не бе имала проблеми, но лошия път явно пак ги бе раздрънкал. Подразнена, Джени скочи от колата и вдигна капака.
Дори да разполагаше с необходимите инструменти — в жабката държеше само една отвертка и фенерче — тя едва ли щеше да знае как да си послужи с тях. Хлопна капака и се озърна. Шосето бе пусто. Единственият звук беше воят на засилващия се вятър. Вече бе почти тъмно. Според изчисленията си, може би се намираше някъде по средата между селото и вилата. Тръгнеше ли обратно, вероятно би срещнала някой, който да я качи на стоп. Ако пък продължеше, сигурно би стигнала до вилата за петнайсетина минути. Джени взе чантичката си, извали фенера от жабката и стори това, каквото правеше обикновено — пое напред.
Наложи й се да го включи почти веднага. Пътят криеше опасности както за шофьори, така и за пешеходци. А не се реши да се отклони, за да не се загуби или да нагази и някое заливче. Прескачаше дупки, заобикаляше остри камъни и се питаше колко ли често се случваше някой да премине тази пуста отсечка.
Нощта падна бързо. Вятърът развяваща косите й свистеше зловещо. Тя се надяваше, че леката мъгла, виеща се около глезените й, няма да се надигне и сгъсти, преди да се добере до вилата.
В следващия мит бурята се разрази с пълна сила.
При други обстоятелства, Джени не би имала нищо против да се измокри. Ала в тази ревяща тъмнина, едва пронизвана в пороя от слабия лъч на фенерчето, жаждата й за приключения отстъпи. Постепенно досадата прерасна в неудобство, а неудобството — в безпокойство.
От време навреме светкавици озаряваха скали и закърнели храсти и те хвърляха злокобни сенки. Дори човек с оскъдно въображение би се стреснал, а на Джени и си привиждаха уродливи джуджета, кикотещи се в мрака. За да не се паникьоса, тя си затананика и прикова вниманието си върху снопчето светлина от фенера.
Какво като съм вир-вода, да не съм от захар, каза си бодро и отмести мокър кичур коса от очите си. Плъзна тревожен поглед по шосето и реши, че няма по-неприятен мрак от този в безлюдната местност, където бе попаднала. Къде ли беше вилата? Несъмнено вече бе извървяла над километър и половина. Гръмотевици кънтяха над главата и, дъждът шибаше лицето й. Плахо шарейки с фенерчето, Джени осъзна, че щеше да бъде цяло чудо да открие изоставената вила в мрака.
Ама че глупачка, смъмри се тя и обгърна с ръце раменете си. Връх на лекомислието бе да се втурнеш към неизвестното при положение, че имаш друг избор. Обаче Джени винаги го правеше. Сега не й оставаше нищо друго освен да се върне при колата и да изчака небето да се проясни. Идеята да прекара нощта мокра, свита на задната седалка, не бе примамлива, затова пък бе за предпочитане пред блуждаенето в бурята. Докато размахваше фенера напосоки, тя се сети, че в колата имаше и кутия бисквити. Въздъхна и отправи последен поглед надолу по шосето.