— Ще запаля огън — обади се тя.
— Забравих да те попитам — започна Грант, докато крачеха по кея. — Знаеш ли да печеш на скара.
— Драги господин Кембъл — проточи Джени гладко, — очевидно имате погрешни схващания за жените на Юга. Аз мога да готвя и на горещ камък.
— Както и да переш дрехи в бързей.
— Не по-зле от теб — отвърна тя. — Можеш да ме превъзхождаш като монтьор, обаче бих казала, че в останалите отношения сме равни.
— Госпожица „Гордостта на феминисткото движение“?
Джени присви очи.
— Нали сега няма да кажеш нещо снизходително и глупаво?
— Не. — Той й подаде шишето със спирта. — Вие, жените, от векове имате основание да негодувате. Справяли сте се с мъжкото подтисничество по един начин заедно и по друг начин — поотделно. Макар като цяло да ви остава да преодолеете още не малко препятствия, една жена често сама разтваря залостени врати само с дъха си. Чувала ли си за Уини Уинкъл?
Впечатлена пряко волята си, тя се вторачи в него.
— Имаш предвид Уил Уили?
Грант се засмя и се опря на тухлената стена на огнището.
— Не, „Уини Уинкъл работещото момиче“, поредица от комикси от двайсетте години. Допринесла за женската еманципация и станала веруюто на всяка домакиня. Имаш ли кибрит?
— Х-м-м-м. — Джени бръкна в джоба си. — Това не е ли било доста преди ти да се родиш?
— Проучвах въпроса в университета.
— Нима? — Тя отново долови зрънце истина, малко парченце от мозайката. Запали въглищата и отстъпи, когато се надигнаха пламъци. — Къде си учил?
Той подуши дима, лятната миризма, която му напомняше детството.
— Джорджтаун.
— Там имат отличен факултет по изкуствата — пророни Джени замислено.
— Вярно е.
— Завършил си изкуство, нали? — не мирясваше тя.
Грант се вгледа в пушека и в трепкащия въздух.
— Защо?
— Личи от палавата ти карикатура, че си се изучил и че имаш талант. Какво правиш с него?
— С кое?
Джени сключи вежди нетърпеливо.
— С таланта и с подготовката. Щях да съм чувала за теб, ако рисуваше картини.
— Не…
— Тогава какво правиш?
— Каквото си искам. Нямаше ли да приготвяш салата?
— По дяволите, Грант…
— Добре, де, не се ядосвай. Аз ще я приготвя.
Когато той се насочи към задната врата, тя изруга пак и го грабна за ръката.
— Не те разбирам.
Грант вдигна вежда.
— Не съм те молил. — Той отново съгледа нетърпението в очите й. Забеляза и обида, бързо прикрита. Защо внезапно се почувства длъжен да се извини за желанието си да пази личните си дела за себе си?
— Джени, ще ти кажа нещо. — Той нежно я погали по бузата. — Нямаше да съм тук сега, ако можех да ти устоя. Това стига ли ти?
Тя искаше да отговори с да — и с не. Ако не се боеше от последствията, сигурно би му казала, че е хлътнала и затъва стремително. Любовта й, или поне кълновете на любовта, никнеха и растяха бързо. Усмихна се и го улови за ръка.
— Ще направя салатата.
Всичко бе леко и непринудено, както Джени си го бе представяла. Нарязаха пресните зеленчуци и поспориха как се правят салати. После седяха в тревата и се наслаждаваха на гаснещата светлина на един от последните дни на лятото, докато месото цвърчеше и димеше на скарата.
Отпускащи миризми… Влажни плевели, пушек от скара. Няколко думи, спокойно мълчание. Джени скъта всичко това и сякаш го притисна до сърцето си. Знаеше, че то щеше да й е скъпо в някой дъждовен ден, пълен с напрежение и ангажименти. Сега се чувстваше както когато беше малко момиченце, през безценните последни дни на август, преди да започне училището. Лятото като че ли бе по-вълшебно в края си.
Достатъчно вълшебно, реши тя, за да я накара да се влюби въпреки всяка логика.
— За какво мислиш? — попита Грант.
Джени вдигна глава към небето.
— Че трябва да погледна пържолата.
Той я хвана за ръка и я катурна по гръб, преди тя да успее да стане.
— О, не…
— Прегоряла ли я предпочиташ?
— О, не, не за това си мислеше — рече Грант. Прокара върха на пръстите си по устните й, и макар да го стори съвсем лекичко. Джени го усети със всяка пора.
— Мислех за лятото — каза тихо. — Как винаги свършва, преди да му се насладиш истински.
Тя вдигна ръка към лицето му. Той я хвана за китката и я задържа там.
— Така е с всички най-хубави неща в живота.
Джени му отправи онази непринудена усмивка, от която Грант се объркваше и му се завиваше свят. Всяха мисъл го напусна, щом се приведе към устните й. Меки, топли, сочни, устните й му отвърнаха и пиха от неговите. Всичко, което той чувстваше и желаеше, се събра в тази целувка. Запленен, проникна по на дълбоко, без да знае накъде се бе запътил, но сигурен, че тя бе с него.