— Оттук ли? — Тя вдигна глава и отмести поглед към морето. Вълните се издигаха все по високо и никоя лодка не дръзваше да премери сили с тях. — Да. Има и други места, където искам да рисувам.
Беше постигнал своето. Нима не искаше от самото начало да се избави от нея? Грант не продума.
— Ще си получиш спокойствието обратно. — Усмивката й бе подигравателна. — Нали то ти е най-скъпото? Аз вече си взех каквото ми трябваше оттук.
— Така ли?
— Виж! — подкани го с жест Джени.
Той не искаше да погледне картината, нарочно внимаваше да не я зърне. Сега очите й му заповядваха, я движението на китката й бе твърде властно, за да й се противопостави. Грант пъхна палци в джобовете си и се извърна към платното.
Тя бе видяла и отразила твърде много от собствените му нужди и чувства. Могъществото на морето, величието на необятната шир, вечното им предизвикателство. Бе отхвърлила немите цветове и бе избрала смели и наситени краски. Бе се отказала от изяществото в полза на силата. Някогашното празно платно сега бе мощно като размирния Атлантически океан и като него пълно със загадки. Загадките бяха на природата, а устойчивостта на фара беше на човека. Джени бе уловила и двамата, изправяйки ги един срещу друг и същевременно разкривайки хармонията помежду им.
Творбата докосваше душата му, тревожеше го и го теглеше към себе си, като създателката си.
Джени усети напрежение в тила, понеже той само се навъси срещу картината й. Смяташе, че тя бе всичко, което бе искала да представлява, и че вероятно бе най-доброто й произведение. Обаче принадлежеше на Грант. Неговият свят, неговата сила, и нейните тайни управляваха чувствата й, докато я рисуваше. В мига, в който я завърши, картината спря да бъде нейна и стана негова.
Той се отдръпна от платното и отправи поглед към морето. Съгледа мълниите, злокобно проблясващи зад облаците. Сякаш бе загубил дар слово — нещо, което винаги бе владял с лекота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Джени и нуждата му от нея.
— Не е лоша — отсъди сухо.
Да беше я ударил, не би я наранил по-лошо. Тихото й ахване бе приглушено от стенанието на вятъра. Тя се взря в гърба му, пронизана от остра болка. Кога най сетне щеше да се отучи да се подлага сама на обиди?
Болката се замени с гняв за броени секунди. Не й трябваха одобрението му, удовлетворението му, неговото разбиране. Имаше всичко нужно вътре в себе си. В ожесточено мълчание Джени прибра картината в калъфа й и сгъна триножника. С багажа под мишница, бавно се извърна към Грант.
— Преди да си тръгна, искам да ги кажа нещо — подзе тя хладнокръвно. — Рядко се случва първите впечатления на човек да се окажат така убийствено точни. Когато те срещнах, те сметнах за нагъл грубиян без каквито и да било положителни черти, — Вятърът прати косата й към очите и с бързо движение на главата Джени я върна назад, за да задържи ледения си поглед върху него. — Много е приятно да науча колко съм била права… И да мога да те презирам така дълбоко.
С високо вирната брадичка тя се обърна и се упъти към колата си. Отвори рязко багажника и напъха всичко вътре с някакво мрачно задоволство, че я тласкаше такава ярост. Когато Грант стисна ръката й, Джени тръшна капака на багажника и се извърна, готова да го пресрещне лице в лице. Заслепена от собствените си чувства, тя не забеляза огъня в очите му, нито пресеченото му дишане.
— Да не мислиш, че просто ще те пусна да с отидеш? — извика той. — Да не си въобразяваш, че можеш да се втурнеш в живота ми, да вземеш от него и да си тръгнеш, без да оставиш нищо след себе си?
Гърдите й се повдигаха и отпускаха бързо, очите й блестяха. С точно премерена надменност Джени спусна поглед към пръстите му над лакътя й.
— Махни си ръката от мен — процеди.
Светкавица разцепи небето, докато двамата се гледаха — студено бяла крива върху фона на врящо сиво и зловещо виолетово. Оглушителният гръм удави проклятието на Грант. Времето замря за миг и отново полетя, като ревящия вятър.
— Трябваше да се вслушаш в съвета ми — процеди той през зъби — и да си стоиш при графовете и бароните. — След това я повлече през жилавата трева, срещу вятъра.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Каквото трябваше да направя още в момента, в който нахълта в живота ми.
Да я убие? Тя се вторачи в скалите и вълните отдолу. Бог й бе свидетел, че Грант изглеждаше готов — и навярно искаше Джени да повярва, че бе способен да я хвърли в морето. Ала тя знаеше какво означаваше тази негова буйност и къде щеше да ги отведе. Съпротивляваше се като обезумяла, докато той я теглеше към фара.
— Пусни ме! Ти си полудял!
— Очевидно — съгласи се той. Разклонена мълния проряза облаците. Заплющя дъжд.